През страната на скипетарите

— Той би се пазил от това да настройва срещу себе си населението точно там, където живее.

— Възможно е. Виждам, ефенди, че си проницателен и бързо стигаш до същността на нещата. Но това може да ти струва живота. Знаеш ли, вече те подозирам, че търсиш Жълтоликия.

— Ах! Как ти хрумна тази мисъл?

— Съдя по цялото ти поведение.

— Слушай, започвам да забелязвам, че и твоята проницателност не е по-малка. А това лесно би могло да ти навлече гибелта.

— Шегуваш се. Аз съм беден шивач, а ти, както чувам, от доста време преследваш и продължаваш да преследваш съзаклятниците на Жълтоликия. В такъв случай трябва да те смятам за някой от онези полицаи, за някой от хитреците, за които преди малко ми говори.

— Не съм.

— Но така изглежда. Може би ще търсиш Жълтоликия в хана Каранорман. Но няма да стигнеш дотам.

— Защо?

— Защото преди това ще бъдеш убит. Ако Жълтоликия е във Вейча, той вече знае за намеренията ти. Вече си в ръцете на смъртта.

— Ще видим!

— Като го видиш, вече ще е твърде късно.

— Повтарям, че не съм никакъв служител и полицай. Нека Жълтоликия и хората му ме оставят на мира.

— Но и ти тях също!

Тези думи бяха изречени повелително. Гласът на Африт тътнеше и звучеше дрезгаво. Беше вътрешно възбуден. Това джудже, което се наричаше Африт — Великан, не беше онова, за което се представяше. Можех да се закълна, че е така. Той притежаваше необикновена дарба да се преструва. Този дребен ястреб знаеше как да сграбчи гургулицата за перушината. Вероятно той беше онзи Суеф, който трябваше да ме «поднесе». Но това отново ми се стори невъзможно, защото ханджията Илия го познаваше, а знаеше и името му. А може би «Суеф» го наричаха само членовете на бандата? Дали не обикаляше като беден, честен шивач наоколо, за да издебва добри възможности за разбойниците? Трябваше много да внимавам с него. Отвърнах:

— Ще ги оставя на мира. Преди не са ме интересували нито аладжите, нито другите, докато те не ми дадоха повод за това.

— Тогава се направи, че не си получавал такъв повод!

— Не, скъпи, няма да го направя. Който застане на пътя ми, го прегазвам, дори и да е самият Жълтолик. Ако иска, нека се опита да се справи с мен. Ще видим кой ще загуби.

Джуджето вдигна глава и изпъна врат така, сякаш се канеше да избухне в подигравателен смях. Че щеше да е много язвителен, разбрах по изражението на лицето му. Но той се овладя и предупредително каза:

— Никои султански служби не могат да се справят с него, дори и войската е прекалено слаба. А ти, сам-самичък чужденец, се опитваш да го заплашваш?

— И Жълтоликия е сам като мен. Той ми е толкова чужд, колкото и аз на него. Като се срещнем, нещата между нас ще решават само собствената ни сила, сръчност и хитрост.

— Виждам, че ти наистина възнамеряваш да намериш Жълтоликия.

— Да, прекалено горд съм, за да го отричам.

— Ах! Ти дори искаш да се биеш с него?

— Според обстоятелствата. Чужд съм по тези места и не ме засягат тукашните хора и отношения. Дали Жълтоликия е жив или не, дали има един разбойник повече или по-малко, ми е все едно. Но аз имам към него лично искане. Ако се подчини на заповедта ми, тогава…