През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Ефенди! — извика ми нейният притежател. — След като ти вчера ни оказа такава висока чест, днес ние искаме да ти отвърнем със същото и да застанем начело на вашето шествие, за да ви придружим до края на селото. Надявам се, че няма да отхвърлиш молбата ни.
Без повече приказки шествието продължи пътя си под звуците на музикалния шум. Като излязохме от Жиганци, Халеф произнесе благодарствена реч на господата, след което те се върнаха обратно. Ние обаче се насочихме към Варци, откъдето бяхме дошли предишния ден. Но там се отклонихме от вчерашния път, защото оттук трябваше да продължим към Йерселю.
Като минахме по моста от другата страна на Слетовска, казах на Халеф:
— Продължавайте да яздите напред. Забравих нещо и трябва да се върна, но скоро ще ви настигна.
Те продължиха напред. И през ум не ми минаваше да се връщам в селото. Имах съвсем друго намерение, но не исках шивачът да узнае за него. Все още не го познавах достатъчно, за да мога да му се доверявам.
Братът на месаря замисляше отмъщение. Това беше сигурно. Беше приготвил коня си и щеше да ни преследва. Ако Хайдар наистина възнамеряваше да го прави, щеше да тръгне веднага след нас. Необходимо беше да изчакам малко, за да видя дали наистина трябваше да се страхуваме от него. Във всеки случай щеше да мине по този мост. Влязох с коня си в храстите на брега, които щяха да ме скрият, като се наведа, и зачаках.
Не бяха минали и пет минути, когато Хайдар пристигна в тръс и мина по моста. Яздеше кафявия кон с бялото петно на челото, беше окачил встрани от седлото си пушка и чакан. Лицето му беше загрозено от лепенка, минаваща от феса през челото, носа и се спускаше през бузата. Той не тръгна по посока на Варци, а продължи по течението на реката до мястото, където тя се събираше с Брегалница, после продължи още малко нататък и пое към стръмните склонове, които след това се спускаха към равнината на Йерселю.
Внимателно го проследих, като си помагах с далекогледа. Жребецът ми се движеше плавно и равномерно, така че непрекъснато виждах в стъклото малката точка, която представляваше ездачът. Той пресече пътя, водещ от Каранорман, към Варни, а после го последвах през една равна ливада, която на места като острови беше обрасла с храсти.
Тук не можех да го държа под око, защото островите от храсти се пречкаха между нас. Трябваше да вървя по следите му, а те бяха достатъчно ясни. Склоновете от лявата ми страна се издигаха стръмно нагоре. Следата водеше към тях. Тревата свърши и се появиха сипеи. Храсти обаче все още имаше. Тук следите трудно се забелязваха, но още не ги губех. Вече се намирах близо до каменистия склон, покрай който бях яздил.
Тогава — аз бързо дръпнах юздите на коня си да спре — съвсем близо и точно пред себе си чух пръхтенето на кон. Тъкмо смятах да заобиколя един храст. Предпазливо надникнах иззад края му и видях кафявия кон, който беше вързан за следващия храст. На седлото нямаше никой. Като накарах коня си да направи още една крачка напред, видях миридита бавно да върви нататък, като внимателно оглеждаше земята и търсеше нещо, докато изчезна зад следващите храсти. Кого или какво търсеше? Много ми се искаше да разбера, но не можех да го издебна, защото нямаше как да го последвам на кон, понеже сигурно щеше да ме забележи, а пеша не бях в състояние, защото не можех да вървя.
Но ако имах време, едно можех да направя: да обезвредя пушката на Хайдар. Тя висеше на седлото. Наистина нямах време да извадя патрона, но имаше друг начин да я направя неизползваема. А ако скипетарят ме завареше, вече щях да имам превъзходство над него, освен ако наблизо нямаше другари, с които искаше да се срещне.
Скочих от седлото и взех карабината, от една страна — за да се подпирам на нея при ходенето, а от друга — да имам благонадеждно оръжие. Можех да се осмеля да извървя няколкото крачки до кафявия кон. Като стигнах до него, свалих пушката от седлото, махнах петлето и извадих фитила. Измъкнах от джоба си една карфица — винаги нося такива в себе си — и я мушнах възможно най-дълбоко и здраво в капсулния канал. Понеже я извивах наляво и дясно, тя се счупи. Дупчицата беше напълно запушена, а пушката неизползваема като запушено оръдие. Отново сложих фитила и върнах петлето обратно. Като окачих пушката пак както преди на седлото, закуцуках назад към коня си и го яхнах. Все още бях прекалено близо до Хайдар. Върнах се към предишния храст и се скрих зад него. След известно време чух тропот на копита и гласове на приближаващи се хора.