През страната на скипетарите
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През страната на скипетарите». Краткое содержание книги:
(Веселин Радков)
«През страната на скипетарите» Кара бен Немзи и неговите спътници преследват банда престъпници. Неочаквано те се сблъскват с внушаващите страх «аладжи», по-късно попадат в планинска колиба, която трябва да бъде за тях капан и накрая преживяват един колкото драматичен, толкова и весел епизод в «кулата на старата майка».
«През страната на скипетарите» принадлежи към шесттомно издание. Другите томове са: «През пустинята» (том 1), «През дивия Кюрдистан» (том 2), «От Багдад до Стамбул» (том 3), «През дебрите на Балкана» (том 4), «Шутът» (том 6).
— Както искаш. Халеф, сложи му!
Халеф сложи толкова много неща пред Африт, че можеха да се наядат няколко човека. Даде му и ракия и бира.
Като се наяде, човекът се приближи и благодари с почтителни думи. Имаше угрижено, честно лице, а погледът му беше толкова искрен, че ми дожаля за него.
— Имаш ли роднини? — попитах го аз.
— Никого си нямам. Жена ми и децата ми починаха преди две години от едра шарка. Сега съм сам.
— Как се казваш?
— Всички ме наричат пътуващия шивач, но името ми е Африт.
— А можеш ли да ми кажеш къде си роден?
— Защо не? Нали трябва да знам къде съм роден! Произхождам от едно малко планинско селце в Шар Даг. Казва се Вейча.
Ах, това беше селото, за което умиращият тъмничар ми беше казал, че живее Жълтоликия. Срещата с този беден човек можеше да бъде от голяма полза за мен.
— Познаваш ли всички там? — попитах аз.
— Много добре, нали съм от този край.
— Кога ще ходиш пак?
— Тъкмо сега. Ще се прибирам през Юскюб и Калканделен.
— На гости ли ще ходиш?
— Не. Там живее един чудотворец, от чиято помощ се нуждая, защото съм болен.
— А защо не си потърсиш истински лекар?
— Направих го, но напразно. Чудотворецът доста облекчи болките ми.
— От какво страдаш?
— Имал съм камъни в черния дроб.
Африт изглеждаше така, сякаш изпитваше вътрешни болки. Дожаля ми.
— Кога тръгваш оттук?
— Утре сутринта.
— За Юскюб ли?
— Не съвсем. Много е далеч, за да може да се стигне дотам за един ден.
— По пътя има ли добър подслон?
— О, на няколко места.
— Ще ни вземеш ли със себе си?
— Как бих могъл да яздя с вас? Аз дори не умея да разговарям с такива господари.
— Е, както ми говориш сега, ми харесва. Ако нямаш нищо против, ще яздим с теб, а аз ще ти платя за водачеството.
— Не, за мен е чест да съм с вас, а да се язди с повече хора е по-добре, отколкото сам. Щом заповядваш, ще се присъединя към вас.
С това въпросът беше уреден и дребният човечец отново седна на мястото си. По-късно ни пожела приятна почивка и се отдалечи, за да си потърси постеля. Спътниците ми също споделиха, че човекът е честен, а Илия го потвърди още веднъж.
Постепенно дворът и предната стая се опразниха, а и на нас ни беше време да лягаме да спим. Ханджията ми постла върху «дивана». Другите обаче трябваше да спят при конете, които в никакъв случай не исках точно тук да оставям без надзор.
Като останах сам, заключих вратата отвътре. Капаците на прозорците също бяха затворени и понеже можех да се осланям на добрия си слух, безгрижно заспах.
Седма глава
Шивачът Африт
Сутринта се събудих едва когато Халеф задраска с върха на пръстите си по вратата ми. Подпирайки се на стената, отидох до вратата и я отворих. Вътре нахлу ярката дневна светлина. Бях се успал. В къщата внимаваха да не вдигат шум, за да не ми пречат.
Поканихме шивача да закусва с нас. После аз платих храната и се приготвихме за път.
Илия беше излязъл за малко, но после ми държа въодушевена прощална реч. Завърши я със забележката:
— Ефенди, разделяме се приятелски, въпреки че ти ми създаде големи грижи. Но всичко мина добре и аз искам да те предупредя за още нещо. Току-що бях при месаря, защото като съсед трябваше да изкажа съболезнованията си. Не видях брата на мъртвия. Казаха ми, че Хайдар бил заминал. Но в двора зърнах оседлан и впрегнат най-добрия кон на месаря. Това е свързано с теб.
— Може би Хайдар има работа.
— Само на това не вярвай! Щом е ранен така, както ми каза моят полицейски началник, от къщи той ще излезе само за кръвно отмъщение. Бъди нащрек!
— Какъв е конят му?
— Кафяв кон с дълго и широко петно на челото. Това е най-добрият кон в цялата околност. Щом този човек е решил да те преследва, няма да се върне, преди да умреш, защото според законите на кръвното отмъщение, ако те остави да избягаш, ще бъде лишен от честта си.
— Е, благодаря ти за предупреждението. Сбогом!
— Сбогом! И не се плаши, като излизаш през портата!
— Какво може да ме стресне?
— Ще видиш и чуеш.
Потеглихме. Отвориха портата едва сега. Яздех най-отпред. Щом застанах под свода на портата и главата на коня ми се подаде навън, се разнесе такъв трясък, сякаш беше паднала светкавица, последвана от страшна дандания. Жребецът ми се изправи на задните си крака и започна да рита на всички страни. С голямо усилие го накарах отново да стъпи на земята.
Но какъв беше този неистов шум? Туш, хубав, почетен туш бяха искали да ни изпълнят. Вън стоеше вчерашният военен оркестър. Тромбонът беше произвел първия разтърсващ трясък, а после другите инструменти продължаваха да го съпровождат с гръм и трясък. Накрая тромбонистът със силен замах на зурната си даде знак и настъпи тишина.