През страната на скипетарите

— Подценяваш факта, че неговият вран жребец при всички случай превъзхожда твоя кафяв кон.

— Какво може да ми навреди жребецът, щом убия ездача му?

— Някой друг може да го яхне и да те настигне, например дребният сатана, който е бърз и сръчен като маймуна.

— Това ще е добре дошло за мен. Така ще мога да му отмъстя за вчера.

— Е, желаем ти късмет! Трябва да отмъстиш за брат си, което е справедливо дело и Аллах сигурно ще го благослови. Но ако все пак не успееш, ела при нас. Знаеш къде да ни намериш, а тази вечер ще решим как да нападнем тези мъже. Сега се разделяме, но знаем, че са потеглили и са се насочили към Юскюб.

— Значи няма да вървите по пътя, по който те са се отправили?

— Не, защото ние ще минем през Енгели, а те ще яздят през Йерселю. Ще пристигнем преди тях.

— Е, тогава мога да остана още малко при вас. Ако днес не се върна, значи съм успял и вие никога повече няма да видите този ефенди, защото ще лежи някъде заровен. Напред!

Отново чух тропот на отдалечаващи се коне. Предпазливо излязох с жребеца иззад прикритието си и видях двамата аладжи върху петнистите им коне, миридита с кафявия кон, Манах ал Барша, Баруд ал Амасат и мюбарека, който седеше неустойчиво върху седлото, а ръката му беше пъхната в превръзка през врата.

Само да знаеха, че съм най-много на пет метра от тях! Каква сцена щеше да се получи! Достатъчно беше конят ми да изпръхти, и щях да съм предаден. Но умното ми животно знаеше какво искам да му кажа, като сложа ръката си върху ноздрите му за момент. После беше сигурно, че няма да издаде звук.

Вече можех да се присъединя към спътниците си, които отдавна бяха оставили Варци зад себе си. Завих надясно, така че изобщо да не се приближавам до селото. Не познавах добре местността, а и от Варци до Йерселю нямаше добре утъпкан път. Бях го научил от шивача. Все пак на около три километра от селото намерих следите на хората си и тръгнах по тях. Те ме водеха през осеяна с камънаци долина, нагоре към гората, в чиято мека почва се виждаха много добре, така че не беше необходимо повече да напрягам очите си и можех да яздя по-бързо. Скоро настигнах спътниците си.

— Сихди, тъкмо исках да спрем да те изчакаме — каза Халеф. — Какво беше забравил?

Преди да му отговоря, хвърлих изпитателен поглед към дребния шивач. Изглежда, отговорът ми не го интересуваше.

— Исках да видя дали идва миридитът, братът на месаря — отвърнах аз. — Нали чу от ханджията Илия, че тези братя са миридити.

— Какво ни интересува този миридит?

— Твърде много. Смята да ме застреля по пътя с джепане или да ме убие с чакана си.

— Откъде знаеш?

— Самият Хайдар го каза на нашите добри приятели, които искаха да ни оставят да умрем от глад.

Разказах само случката, без да споменавам, че съм запушил пушката на миридита, като при това не свалях поглед от шивача. Той направи искрено учудена физиономия и накрая каза: