Рейн-сан: Последният убиец
- Автор: Эйслер Барри
- Серия: Джон Рейн (John Rain) #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Боевики
Электронная книга - «Рейн-сан: Последният убиец». Краткое содержание книги:
Когато Джон Рейн, американски японец и „наемен убиец със съвест“, узнава, че бившата му любовница Мидори отглежда детето им в Ню Йорк, той съзира в това шанс за примирие помежду им, може би дори за изкупление.
Но Мидори е наблюдавана от враговете на Рейн и внезапната му поява подлага майката и детето на ужасна заплаха. За да ги спаси, Рейн е принуден да използва същите смъртоносни способности, които се е надявал да остави зад гърба си. С помощта на Тацу, предишен враг и сегашен приятел от японското ФБР, и Докс, бивш снайперист от морската пехота, под чиято добродушно наивна външност се крие не по-малко опасен убиец от Рейн, той се надбягва с времето, за да подмами враговете си на открито и да ги ликвидира веднъж завинаги. За да довърши започнатото, ще му трябва още един съюзник — Дилайла, сътрудничка на израелското разузнаване, която представлява заплаха от съвсем друга категория.
Изпълнен с „напрегнати сцени, достойни за филм на Джери Брукхаймър“, този роман е най-амбициозната и най-увлекателната книга на Бари Айслър до днес.
— Не и ако Ямаото оцелее.
— Той все още е в интензивното. Но състоянието му се подобрява.
— Великолепно.
— Не, само добро — отвърна той също тъй саркастично. — Утре може да го прехвърлят в общото отделение.
— Добре. Нека ти кажа какво ще ми трябва.
Продиктувах му списъка.
— Няма проблеми — каза той, когато свърших. Гласът му ставаше все по-слаб.
— Как си? — попитах.
— Ами… крепя се.
Стиснах зъби.
— Не се предавай, моля те.
— Добре.
Исках да кажа още нещо, но не измислих друго, освен:
— Защо не поспиш? Ако узнаеш нещо, ще ми се обадиш.
— Добре — повтори той и затвори.
47.
На другата сутрин отново се подложих на натоварване и това ми помогна малко да се успокоя. Пуснах си душ и се избръснах, закусих добре в един съседен ресторант, после излязох да се разходя.
Беше студено и ясно слънчево утро. От ресторанта тръгнах на изток покрай забързаните човешки потоци около гарата Шинджуку и накрая стигнах до парка Шинджуку Гьоен, където хризантемите бяха навлезли в краткия си период на цъфтеж. Поскитах из градините и за кратко успях да се разсея сред малките езерца от жълти, розови и лилави цветове.
Докато излизах от парка, телефонът ми иззвъня. Беше Тацу. Разгънах апарата.
— Да.
— Преместили са го тази сутрин. Състоянието му е стабилно, но го държат под упойка. Кажи ми, когато бъдеш готов.
— Вече съм готов. Колко души го наблюдават, кои и къде се намират?
— Седем. Трима в стаята, по двама в двата края на коридора.
— И сестрите ги търпят?
— Ако ги видиш, и ти няма да спориш.
Замислих се. Многослойната защита беше умно решение. Нямаше как да се добера до пазачите в стаята, без първо да вляза в сблъсък с една от групите в коридора. В най-добрия случай това щеше да ме забави, давайки на онези вътре време да се подготвят, а другите двама да се притекат на помощ.
— Нали каза, че ще се погрижиш за това? — попитах.
— Да. Ще наредя да арестуват и седмината.
— Мислех, че не можеш… — започнах.
— Не съм казал, че ще ги задържа за дълго. И между другото, тази дребна волност ще ми струва работата. Само че ако искат да ме уволнят, ще трябва да побързат.
Той се разсмя, после почна да кашля. Кашлицата продължи доста дълго. Стори ми се, че отпи нещо и пристъпът отмина.
— Кога можеш да бъдеш готов? — попитах.
— Дай ми един час. Трябва да събера солидна ударна група. Хората на Ямаото може да се окажат… неотстъпчиви.
— Осигури ли каквото те помолих?
— Разбира се.
— Значи сме готови за действие. Тръгвам към теб.
48.
Час по-късно бях заел позиция на едно от стълбищата в хирургическото отделение на болницата „Джикей“, един етаж над Ямаото. Бях облечен със стандартен болничен халат. Нестандартен бе пистолетът със заглушител в кобура отдолу. Но го носех само за всеки случай и нямах намерение да си служа с него. Основното ми оръжие се състоеше от две спринцовки в книжна торба. Първата беше пълна със сто милиеквивалента калиев хлорид. Втората съдържаше същото количество обикновен солен разтвор.
Солният разтвор може да се набави навсякъде, но ако нямаш достъп до подходящите суровини и оборудване, за калиевия хлорид се иска рецепта. За щастие въпреки заболяването Тацу бе запазил способността си да набавя забранени стоки. Само преди няколко минути бях минал през стаята му и той наистина разполагаше с необходимото. Когато му обясних какво смятам да направя, остана доволен.
— Ще страда ли? — попита.
— Не — отговорих, малко смутен, че го разочаровам. — Същия препарат използват и в инжекциите при екзекуция. Предизвиква мигновен сърдечен удар. Ако искаш да страда, ще ни трябва повече време.
Той кимна.
— Ако се наложи, просто ще го застрелям — добавих аз. — Или ще му строша врата. Но инжекцията с калиев хлорид се засича трудно. Клетките отделят калий при естествения процес на разпадане след смъртта. А мисля, че в момента вариантът „естествена смърт“ е по-добър за нас. Той ще прикрие участието на твоите хора, моето участие и всичко останало.
Тацу вдигна вежди и невъзмутимо заяви:
— Ако не те познавах, бих си помислил, че си го правил и друг път.
— Не, просто бързо се уча.
Той се усмихна измъчено.
— Върви. Да свършваме час по-скоро.
И сега чаках за неговия сигнал, че хората му са прибрали пазачите на Ямаото в ареста като членове на якудза. Не бях казал нищо на Докс и Дилайла. Можех да се справя сам.
Клетъчният ми телефон забръмча. Беше Тацу.
— Тръгвай — гласът му беше слаб, но развълнуван. — Всички са закопчани и слизат с асансьора. Пратих други двама да разпитат сестрите извън дежурната стая, зад ъгъла. Ще разполагаш само с минута. Бързай.