Пътят на кралете (том I)

— Татко — отвърна с болка Адолин, — ако нещо тук не е наред, то е това, че не се опитваме достатъчно упорито. Смяташ, че върховните принцове играят игри? Добре тогава, покажи им как трябва да се действа! Вместо да говорим за изтегляне, ние трябва да говорим за напредване, за удари срещу паршендите, а не за обсада.

— Може би.

— Но и в двата случая не можем да говорим за изтегляне — продължи Адолин. Хората вече говореха, че Далинар е омекнал. Какво ли щяха да кажат, ако можеха да чуят този разговор. — Не си довел това до знанието на краля, нали?

— Още не. Не съм намерил подходящ начин.

— Моля те. Не говори с него за това.

— Ще видим — отговори Далинар и отново се загледа в Пустите равнини с отнесен израз на лицето.

— Татко…

— Ти изрази мнението си, сине, и аз ти отговорих. Не настоявай повече. Получи ли доклада от ариергарда?

— Да.

— А от авангарда?

— Току-що се съгласувах с тях и… — Адолин прекъсна. Проклятие. От проверката мина толкова време, че сигурно сега трябваше групата на краля да тръгва. Последните части от армията не можеха да напуснат платото, ако кралят не е пристигнал невредим от другата страна.

Адолин въздъхна и отиде да приеме доклада. Не след дълго всички се бяха прехвърлили от другата страна на пропастта и яздеха по следващото плато. Ренарин докара коня си до Адолин и опита да завърже разговор, но по-големият брат едва отвръщаше с половин уста.

Започнал беше да изпитва някакъв особен копнеж. Повечето от по-възрастните мъже в армията — дори и младежи само с няколко години по-големи от него — се бяха сражавали рамо до рамо с баща му в неговите славни дни. Адолин откри, че ревнува всички тези мъже, които са познавали баща му и са го виждали да се бие, когато още не е бил толкова обсебен от Кодекса.

Промените в Далинар водеха началото си от смъртта на брат му. В този ужасен ден всичко почна да се обърква. Загубата на Гавилар едва не съкруши Далинар и Адолин никога нямаше да прости на паршендите, че причиниха на баща му толкова болка. Никога. Мъжете воюваха на Пустите равнини по различни причини, но Адолин дойде заради това. Ако разгромят паршендите, може би баща му пак щеше да стане предишният човек. Може би призрачните видения, които го преследваха, щяха да изчезнат.

Някъде напред Далинар разговаряше тихо със Садеас. И двамата бяха намръщени. Те едва се понасяха, макар че навремето бяха приятели. Това също се беше променило в нощта на гавиларовата смърт. Какво ли се беше случило между тях?

Денят напредваше и те най-сетне стигнаха на мястото на лова — две плата, на едното от които щяха да примамят съществото да нападне, и второ, на безопасно разстояние, където щяха да се настанят зрителите. Подобно на почти всички плата, и тези бяха с неравна повърхност, обитавана от упорити растения, пригодени към честите бури. Скалните ридове, падинките и насечената повърхност правеха сраженията по тези плата коварни.