Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Тя продължи:
— Не, ще ви кажа всичко. Госпожата се омъжи за вас по сметка; мамила ви е още от първия ден. Ей богу, те се бяха наговорили помежду си! Достатъчно е да се помисли малко, за да се разбере това. И тогава, понеже госпожата не беше никак доволна, че се е омъжила за вас — защото не ви обичаше, — тя направи живота ви тежък, толкова тежък, че сърцето ми се късаше, като ви гледах…
Паран пристъпи две крачки със свити юмруци, като повтаряше:
— Млъкни… млъкни…
Не знаеше какво друго да й каже.
Старата прислужница не отстъпи никак; изглеждаше решена на всичко.
Обаче Жорж, първоначално объркан, а след това ужасен от тези гръмки гласове, започна да крещи. Той пищеше, застанал прав зад баща си, със сгърчено лице и отворена уста.
Крясъците на сина му подлудиха Паран, изпълниха го със смелост и ярост. Той се нахвърли върху Жюли с вдигнати ръце, готов да стовари юмруците си върху нея, като крещеше:
— Ах, негоднице! Ще изплашиш детето!
Беше вече готов да я удари, когато тя му подхвърли право в лицето:
— Господарю, вие можете да ме набиете, ако искате, да набиете мен, която съм ви отгледала; това обаче няма да попречи жена ви да ви изневерява… и детето да не бъде от вас!…
Той се спря изведнъж, отпусна ръце и застана пред нея толкова смаян, че не можеше вече нищо да разбира.
Тя добави:
— Достатъчно е да погледне човек малкия, за да познае кой е баща му, ей богу. Същински портрет на господин Лимузен. Погледнете само очите и челото му. И сляп да е човек, пак няма да се излъже…
Но Паран я беше сграбчил за раменете и я разтърсваше с всичка сила, като заекваше:
— Усойнице… усойнице… Вън оттук, усойнице!… Махай се или ще те убия!… Махай се! Махай се!…
И с отчаяно усилие той я блъсна в съседната стая. Прислужницата се повали върху сложената трапеза — чашите паднаха и се строшиха; Жюли се изправи и застана така, че помежду им остана масата и докато той я гонеше да я хване отново, тя запращаше право в лицето му ужасни думи:
— Господарю… излезте само… тази вечер… след вечеря… и се върнете веднага… ще видите… ще видите дали съм ви излъгала!… Опитайте, господарю… ще видите.
Жюли стигна до вратата на кухнята и избяга. Той хукна след нея, изкачи се по вътрешната стълба до слугинската й стая, където се беше затворила, и извика, като блъскаше по вратата:
— Напусни още сега къщата.
Тя отговори иззад вратата:
— Бъдете спокоен. След час няма да бъда тук.
Тогава той слезе бавно, като се вкопчваше в перилата, за да не падне, и влезе в салона, където Жорж плачеше, седнал на пода.
Паран се отпусна в едно кресло и загледа детето с тъп поглед. Не разбираше вече нищо, не знаеше нищо; чувствуваше се зашеметен, отъпял, обезумял, сякаш току-що беше паднал върху главата си; едва си спомняше за ужасните неща, които му беше казала прислужницата. После малко по малко умът му се успокои и избистри като помътняла вода; чудовищното откритие започна да терзае сърцето му.
Жюли се беше изразила така ясно, така силно, с такава увереност, с такава откровеност, че той не се съмняваше в добрите й намерения, но упорито отказваше да вярва в нейната проницателност. Може би се беше излъгала, заслепена от преданост към него, увлечена от своята несъзнателна омраза към Анриета. Но докато се стараеше да се успокои и да убеди себе си, хиляди дребни случки възкръсваха в паметта му, думи на жена му, погледи на Лимузен, цял куп неосъзнати, почти незабелязани дреболии, разходки късно вечер, отсъствието и на двамата по едно и също време, дори някои незначителни, но странни жестове, които тогава не бе успял да види, да разгадае и които сега придобиваха изключителна важност за него, тъй като разкриваха, че между двамата съществуваше някаква връзка. Всичко, което се беше случило от годежа му насам, изскачаше изведнъж във възбудената му от тревога мисъл. Припомняше си всичко, странни интонации, подозрително държане, а бедният му прост ум на спокоен и добър човек, разкъсван от съмнения, му представяше сега като истина това, което все още можеше да бъде само подозрения.
Той се ровеше с някаква настървена упоритост в тези пет години на своя брачен живот, стараейки се да възстанови всичко, месец по месец, ден след ден; и всяка тревожна подробност, която откриваше, се впиваше в сърцето му като жило на оса.
Беше забравил за Жорж, който сега мълчеше, седнал на килима. Но като видя, че никой не се занимава с него, хлапето отново заплака.
Баща му се спусна, грабна го в прегръдките си и покри главата му с целувки. Детето поне оставаше при него. Какво значение имаше останалото? Той го държеше, притискаше го, заровил устни в русите му коси, облекчен, утешен, и мълвеше: „Жорж… малкият ми Жорж, миличкият ми Жорж…“ Но изведнъж си спомни това, което беше казала Жюли!… Да, тя беше казала, че неговото дете било от Лимузен… О, не можеше да бъде!… Не, не можеше да повярва това, не можеше да се усъмни дори за миг. Това беше една от онези гнусни клевети, които се пораждат в долните душички на слугините! Паран повтаряше: „Жорж… милият ми Жорж.“ Ласките успокоиха детето.