Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Тя отвори вратата на салона, изтича при Жорж, вдигна го и го прегърна, като го целуваше:
— Мъничкият ми, какво ти е, котенцето ми, миличкото ми, пиленцето ми?
Детето се успокои от ласките на майка си. Тя повтори:
— Какво ти е?
В уплахата си малкият бе видял нещата съвсем обратно. Той отговори:
— Зюли наби татко.
Анриета се извърна към мъжа си отначало изумена. След това в погледа й пламна лудо желание да се изсмее, премина като тръпка по нежните й бузи, раздвижи устните й, разшири ноздрите й и най-сетне бликна из устата й като светла струя на радост, като водопад от веселост — звънък и жив като птиче чуруликане. Тя повтаряше, като надаваше кратки злоради викове, които разкъсваха сърцето на Паран.
— Ха-ха-ха-ха!… Тя те наби… набила… Ха-ха-ха!… Колко смешно… колко смешно!… Чувате ли, Лимузен? Жюли го набила… набила… Жюли набила моя мъж… Ха-ха-ха! Колко смешно!
Паран измънка:
— Съвсем не… съвсем не… не е вярно… не е вярно… Напротив, аз я блъснах в трапезарията така силно, че тя прекатури масата. Детето не е видяло добре. Аз я набих!
Анриета каза на сина си:
— Повтори, пиленцето ми. Жюли ли наби татко?
Той повтори:
— Да, Зюли наби татко.
Но тогава, сетила се изведнъж за нещо друго, тя продължи:
— Но детето не е вечеряло, нали? Нищо ли не си яло, миличкото ми?
— Не, мамо.
И тя се нахвърли яростно на мъжа си:
— Изглежда, че си пощурял, съвсем си пощурял! Часът е осем и половина и Жорж още не е вечерял!
Паран започна да се оправдава, объркан от тази сцена и от това обяснение, смазан от разрухата на своя живот.
— Но, драга приятелко, ние те чакахме. Не исках да вечерям без теб. Тъй като ти закъсняваш всяка вечер, мислех, че ще си дойдеш всеки миг.
Тя захвърли в едно кресло шапката си, която досега беше на главата й, и каза раздразнено:
— Наистина непоносимо е да имаш работа с хора, които не разбират нищо, не се сещат за нищо, не се съобразяват сами какво да направят. Значи, ако се бях прибрала в полунощ, детето въобще нямаше да яде! Сякаш не можеше да разбереш, че щом не съм се върнала до осем и половина, много ясно е, че ми се е случило нещо, което ми е попречило да се прибера навреме, и ще закъснея!…
Паран трепереше, чувствувайки, че го обхваща гняв, но в този момент се намеси Лимузен; той се обърна към младата жена:
— Вие сте съвсем несправедлива, драга приятелко.
Паран не е могъл да знае, че ще се приберете толкова късно, нещо, което не ви се е случвало никога; и после как искате да се справи сам с всичко, след като е изгонил Жюли?
Но Анриета, извън себе си от гняв, отговори:
— И все пак ще трябва сам да се справи с всичко, защото аз няма да му помогна. Да си троши главата!
И тя се прибра бързо в стаята си, вече забравила, че синът й не беше ял нищо.
Тогава Лимузен се залови бързо да помага на приятеля си. Прибра и изнесе навън счупените чаши, които се валяха по масата, постла отново покривката и постави детето на малкото му високо столче; в това време Паран отиде да намери камериерката, за да й каже да поднесе вечерята.
Тя пристигна изумена, понеже не беше чула нищо от стаята на Жорж, където имаше работа.
Донесе супа, прегоряло овнешко и пюре от картофи.
Паран беше седнал до детето, сломен духом, с блуждаеща мисъл, съвсем объркан от постигналата го беда. Той хранеше малкия, опитваше се сам да яде, режеше месото, дъвчеше го и го гълташе с усилие, сякаш гърлото му беше парализирано.
Тогава у него постепенно се породи лудо желание да погледне седналия точно срещу него Лимузен, който правеше топчета от хляб. Искаше да види дали прилича на Жорж, но не смееше да вдигне поглед. Най-сетне се реши и погледна изведнъж така добре познатото лице, въпреки че му се струваше, че никога не го беше разглеждал — толкова различно му се стори от това, което бе очаквал да види. Той хвърляше всеки миг бързо погледи върху това лице, търсейки да открие и най-нищожните подробности, и най-беглите нюанси; сетне поглеждаше бързо сина си, като си даваше вид, че го храни.
В ушите му звучаха две думи: „Баща му! Баща му!“ Те бръмчаха в слепите му очи при всеки удар на сърцето. Да, този човек, този спокоен човек, седнал от другата страна на масата, беше може би баща на неговия син, на Жорж, на малкия му Жорж. Паран спря да яде, не можеше повече. Непоносима болка, една от онези болки, които карат човека да крещи, да се въргаля по земята, да хапе мебелите, разкъсваше сърцето му. Идеше му да грабне ножа и да го забие в корема си. Това щеше да го уталожи, да го спаси, всичко щеше да се свърши.
И действително би ли могъл да продължи да живее сега? Би ли могъл да живее, да става сутрин, да яде на обед, да ходи из улиците, да си ляга вечер и да заспива с тази мисъл, която го дълбаеше като свредел: „Лимузен, бащата на Жорж!“ Не, не би имал сили да направи дори крачка, да се облича, да мисли за разни неща, да говори с някого! Всеки ден, всеки час, всеки миг щеше да си задава този въпрос; щеше да се мъчи да узнае, да отгатне, да разкрие тази ужасна тайна! А детето му, свидното му дете — би ли могъл да го погледне, без да изпита ужасната мъка на съмнението, без да почувствува цялото си същество разкъсано, без да усети болката до мозъка на костите си. Трябваше да живее тук, да остане в тази къща, до това дете, което щеше едновременно да обича и да мрази! Да, сигурно щеше да го намрази. Каква мъка! О, ако беше сигурен, че Лимузен е бащата, може би щеше да се успокои, да потъне в нещастието си, в скръбта си. Но да не знае истината — това беше непоносимо.