Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
— Да, изпъдих я, защото се държа нахално… и защото… защото се отнесе зле с детето.
— Жюли ли?
— Да… Жюли.
— По повод на какво се показа нахална?
— Във връзка с тебе.
— С мене ли?
— Да… защото беше прегорила вечерята и защото ти не се беше прибрала.
— И какво каза тя?
— Каза… разни обидни неща за теб… които не трябваше… които не можех да слушам…
— Какви неща?
— Безполезно е да ги повтарям.
— Искам да ги знам.
— Каза, че било много жалко за човек като мене да се ожени за жена като теб — неточна, безредна, немарлива, лоша домакиня, лоша майка и лоша съпруга…
Младата жена беше влязла във вестибюла, последвана от Лимузен, който не обелваше нито дума пред неочаквано създалото се положение. Тя затвори рязко вратата, хвърли палтото върху един стол и се отправи към мъжа си, като заекваше от гняв:
— Какво каза ти?… Какво каза… че съм?…
Паран беше много бледен и много спокоен.
— Аз не те упреквам в нищо, драга приятелко — отвърна той. — Повтарям само думите на Жюли, които ти пожела да узнаеш. И бих желал да подчертая, че я изпъдих именно заради тези думи.
Тя потръпваше от неудържимо желание да оскубе брадата му и да раздере бузите му с нокти. В гласа му, в тона му, в държането му чувствуваше надигналия се в него бунт, но не можеше нищо да отвърне; търсеше начин да вземе отново инициативата в своите ръце, като го уязви чрез някоя остра и оскърбителна дума.
— Вечеря ли? — запита го тя.
— Не, чаках.
Тя повдигна нетърпеливо рамене.
— Глупаво е да чакаш след седем и половина. Би трябвало да предположиш, че съм била възпрепятствувана, че съм имала работа, да ходя на различни места.
Сетне изведнъж почувствува нужда да обясни къде е ходила и разказа пренебрежително, съвсем накратко, че имала да избира някаква покъщнина много далеч, чак на улица Рен, и че като се връщала, срещнала към седем и половина часа Лимузен на булевард Сен-Жермен и го помолила да я придружи в някой ресторант, за да хапне един залък, понеже умирала от глад, а не й било удобно да влезе сама. И така, тя беше вечеряла с Лимузен, ако можело да се нарече вечеря, тъй като били изяли само по една супа и по малко пилешко, защото бързали да се приберат.
Паран каза само:
— Много добре си направила. Не те упреквам.
Тогава Лимузен, който досега не беше обелил нито дума, застанал почти скрит зад гърба на Анриета, се приближи към Паран и му протегна ръка, като измърмори:
— Как си?
Паран пое подадената му ръка и стискайки я вяло, отговори:
— Благодаря, много добре.
Но младата жена се улови за една дума в последната фраза на мъжа си.
— Упреци ли?… Защо говориш за упреци?… Би казал човек, че имаш някакви намерения?
Той се извини:
— Не, съвсем не. Исках просто да ти кажа, че не съм се безпокоил поради закъснението ти и че никак не те обвинявам за него.
Тя се направи на засегната, търсейки повод за караница:
— Моето закъснение ли?… Би рекъл човек, че е един часът след полунощ и че съм прекарала нощта навън.
— Съвсем не, драга приятелко. Казах „закъснение“, защото не намерих друга дума. Трябваше да се прибереш в шест и половина, а се връщаш в осем и половина. Това все пак е закъснение! Разбирам всичко много добре и не се… не… не се учудвам дори… Но… но… трудно ми е да употребя друга дума.
— Произнасяш я така, сякаш съм прекарала нощта навън.
— Съвсем не… съвсем не…
Тя разбра, че той пак ще отстъпи и се готвеше да влезе в стаята си, когато най-сетне забеляза, че Жорж пищеше. Тогава попита разтревожено:
— Какво му е на детето?
— Казах ти, че Жюли се отнесе малко зле с него.
— Какво му е сторила тази голтачка?
— О, почти нищо. Бутна го и то падна.
Тя пожела да види детето и се спусна към трапезарията, но изведнъж се закова пред заляната с вино маса, върху която се валяха счупени шишета и чаши и преобърнати солници.
— Какво е това опустошение тук?
— Жюли…
И тя го прекъсна яростно:
— Това е прекалено най-сетне! Жюли ме нарича безсрамница, бие детето ми, чупи кухненските ми съдове, преобръща къщата ми с главата надолу, а ти като че ли намираш това съвсем естествено!
— Съвсем не… нали я изпъдих.
— Наистина ли!… Изпъдил си я!… Не, трябваше да я задържиш. При такива случаи се вика полиция.
Той измънка:
— Но… драга приятелко… все пак не можех… Нямаше никакво основание… наистина беше много трудно.
Тя вдигна с безкрайно презрение раменете си.
— Ти ще си останеш вечно дрипа, жалък господар, окаян човек без воля, без твърдост, без енергия. О, какви ли приятни приказки ти е наговорила твоята Жюли, за да се решиш да я изгониш. Защо не бях тук само за минутка, не повече.