Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Да не знае, постоянно да дири, да страда непрекъснато и да целува всеки миг това дете, чуждото дете, да го разхожда из града, да го носи на ръце, да чувствува върху устните си допира на меката му косица, да го обожава и да мисли непрестанно: „Може би не е мое?“ Нима не е по-добре да не го вижда повече, да го изостави, да го изгуби из улиците или сам да избяга много далеч, толкова далеч, че никога вече да не чуе нищо за него, никога!
Паран подскочи, като чу, че някаква врата се отвори. Влезе жена му.
— Гладна съм — каза тя. — А вие, Лимузен?
Лимузен отговори колебливо:
— Право да си кажа, и аз също.
И тя нареди да поднесат отново печеното.
Паран се питаше: „Дали са вечеряли, или са закъснели, защото са имали любовна среща?“
Двамата сега ядяха с голям апетит. Анриета, спокойна и усмихната, се шегуваше. Мъжът й я наблюдаваше изпитателно, хвърляйки към нея бързи погледи, които веднага отклоняваше. Тя носеше розов пеньоар, обшит с бели дантели: русата й глава, свежата й шия, заоблените й ръце се подават под тази красива, кокетна и напарфюмирана дреха като от някаква раковина, украсена по края с пяна. Какво бе правила през целия ден с този човек? Паран си ги представяше прегърнати, шепнещи пламенни думи! Как не бе узнал нищо, нищо не бе отгатнал, гледайки ги застанали така един до друг пред него?
Как ли са му се надсмивали, ако са почнали да го мамят още от първия ден? Възможно ли беше да се подиграят така с един човек, почтен човек, само защото неговият баща му е оставил малко пари? Защо не можеше да се видят някак тези неща в душите на хората; как беше възможно никакъв външен белег да не разкрива на честните сърца подлостта на вероломните сърца? Как беше възможно с един и същи глас човек да лъже и да изрича любовни думи? Защо измамният поглед на лъжеца не се различаваше от открития честен взор?
Той ги гледаше изпитателно, очаквайки да долови някакъв жест, някоя дума, някаква промяна в гласа. Внезапно помисли: „Ще ги хвана тази вечер.“
Той каза:
— Драга приятелко, тъй като изгоних Жюли, трябва да се погрижа още днес да потърся някоя друга прислужница. Ще изляза веднага, за да намеря някоя за утре сутринта. Може би ще позакъснея.
Тя отговори:
— Върви. Няма да мръдна никъде. Лимузен ще ми прави компания. Ще те чакаме.
После се обърна към камериерката и каза:
— Сложете Жорж да спи, след това можете да разтребите и да се приберете в стаята си.
Паран се изправи. Краката му се огъваха, той залиташе замаян. Измърмори едно: „Довиждане“ и се отправи към външната врата, като се опираше на стената, защото му се струваше, че паркетът се люлее под него като лодка.
Прислужницата беше отнесла Жорж. Анриета и Лимузен минаха в салона. Щом затвориха вратата, той се обърна към нея:
— Е, какво е това? Да не си полудяла? Защо дразниш така мъжа си?
Тя се извърна:
— О, виж какво! Започна да ми дотяга този твой навик в последно време да представяш Паран като мъченик.
Лимузен се тръшна в едно кресло, кръстоса крака и каза:
— Съвсем не го представям като мъченик, но намирам, че е глупаво при нашето положение да се дразни от сутрин до вечер този човек.
Тя взе от камината една цигара, запали я и отвърна:
— Но аз не го дразня, а напротив; само че той ме ядосва с глупостта си… и се отнасям с него така, както го заслужава.
Лимузен поде нетърпеливо:
— Това, което вършиш, е глупаво! Впрочем всички жени са еднакви. Разбира се! Ами ето един прекрасен човек, прекалено добър, доверчив и благ до глупост, който не ни пречи с нищо, не ни подозира дори за миг, оставя ни свободни, спокойни, колкото си искаме, а ти правиш всичко възможно, за да го вбесиш и да разстроиш живота ни.
Тя се извърна към него:
— Слушай, ставаш досаден! Ти си страхлив като всички мъже! Боиш се от този кретен?