Избрани творби (Един живот, новели и разкази)

Баща му, седнал на железен градински стол, не сваляше от него своя изпълнен с внимание и любов поглед и не виждаше никой друг в тясната, пълна с народ градска градина.

Наоколо, по цялата алея, която минава пред басейна и пред църквата „Света Троица“ и обгръща моравата, играеха като малки животни и други деца; равнодушните бавачки гледаха в пространството с тъп поглед, а майките разговаряха помежду си, като следяха непрестанно дечурлигата.

Дойки, две по две, се разхождаха важно, а зад тях се развяваха дългите пъстри ленти на бонетата им; те носеха в ръце някакви бели пакети, обвити в дантели; малки момиченца, с голи крака, в къси роклички, водеха сериозни разговори, а след това отново хукваха подир обръча си; пазачът на градината, облечен в зелена куртка, се разхождаше всред това множество хлапетии, като непрекъснато заобикаляше, за да не разруши пясъчните им постройки, да не премаже някоя ръка и да не пречи на мравешкия труд на тези мънички човешки личинки.

Слънцето се готвеше да се скрие зад покривите на улица Сен-Лазар и хвърляше дългите си коси лъчи върху тази нагиздена детска тълпа. Жълти отблясъци играеха по кестеновите дървета, а трите водоскока пред високата църковна врата изхвърляха сякаш течно сребро.

Господин Паран гледаше сина си, който беше седнал с подвити крака в праха; той следеше с любов и най-малките му жестове, сякаш с края на устните си изпращаше целувки на всяко движение на Жорж.

Но като вдигна очи към часовника на камбанарията, господин Паран откри, че е закъснял с цели пет минути. Тогава стана, хвана малкия за ръка, отърси пръстта от дрехите му, избърса ръцете му и го поведе към улица Бланш. Той ускори крачките, за да се прибере преди жена си, а хлапето, което не можеше да върви със същата бързина, подскачаше до него.

Тогава бащата го взе на ръце и като забърза още повече, се заизкачва по наклонения тротоар, задъхвайки се от напрежение. Той беше около четиридесетгодишен човек, вече посивял, малко пълен и носеше някак виновно закръгления си корем на благодушен човек, когото животът бе направил плах.

Преди няколко години Паран се бе оженил за млада жена, която нежно обичаше, докато тя се отнасяше с него сурово и властно като всесилен тиранин.

Хокаше го непрекъснато за всичко — и за това, което вършеше, и за онова, което не вършеше, упрекваше го остро за най-малките му постъпки, за навиците му, за скромните му развлечения, за вкусовете му, за маниерите му, за жестовете му, за заоблеността на корема му и за спокойния му тих глас.

Въпреки това той все още я обичаше, но особено много обичаше тригодишния Жорж — детето, което имаше от нея; то бе станало най-голямата радост и грижа на сърцето му. Скромен рентиер, Паран живееше, без да работи, от своите двадесет хиляди франка годишен доход; а жена му, която беше взел без никаква зестра, се възмущаваше непрекъснато от бездействието на мъжа си.

Най-сетне той стигна до дома си, постави детето върху първото стъпало на стълбата, обърса челото си и започна да се изкачва.