Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Бащата чувствуваше как топлината на малкото телце прониква през дрехите в неговите гърди. Тя го изпълваше с любов, със смелост, с радост; тази нежна детска топлина го галеше, укрепваше го, спасяваше го.
Тогава той отстрани малко от себе си милата къдрава главица на детето и я загледа със страст. Съзерцаваше я жадно, прехласнато, опиянен от любов, като повтаряше непрестанно: „Ох, миличкият ми… мъничкият ми Жорж!…“
Внезапно помисли: „Ами ако наистина прилича на Лимузен!“
Почувствува нещо странно, ужасно, някакъв остър и силен студ прониза цялото му тяло, от глава до пети, сякаш костите му се бяха превърнали изведнъж в лед. Ох, ако приличаше на Лимузен!… И той продължаваше да гледа Жорж, който сега се смееше. Гледаше го с объркан, помътнял, изплашен поглед и търсеше в челото, в носа, в устата, в бузите дали нямаше да открие някаква прилика с челото, с носа, с устата или бузите на Лимузен.
Мислите му се объркваха като на човек, който губи разсъдъка си, а лицето на детето се изменяше пред очите му, приемаше странни изражения, неправдоподобни прилики.
Жюли беше казала: „И сляп да е човек, пак не би се излъгал!“ Значи, имаше нещо очебийно, нещо неоспоримо! Но какво? Челото ли? Да, може би? Но Лимузен имаше по-тясно чело! Тогава устата? Но Лимузен имаше брада! Как да установи приликата между тази заоблена детска брадичка и косматата брада на този човек?
Паран мислеше: „Не виждам нищо, не мога вече нищо да видя; много съм разстроен, не бих могъл нищо да позная сега… Трябва да почакам; трябва да го разгледам добре утре сутринта, когато стана.“
Сетне си каза: „Но ако прилича на мен, ще бъда спасен, спасен!“
И той прекоси в миг салона, за да сравни в огледалото лицето на детето си със своето.
Паран държеше Жорж на ръце, за да могат лицата им да бъдат едно до друго, и толкова се беше объркал, че говореше на висок глас сам на себе си. „Да… носовете ни са еднакви… еднакви носове… може би… не е много сигурно… и същият поглед… Не, той има сини очи… Тогава… Ох, боже мой!… Боже мой!… Боже мой!… Полудявам!… Не мога да гледам повече… полудявам!…“
Той побягна от огледалото и отиде чак на другия край на салона, тръшна се в едно кресло, постави детето в друго и заплака. Плачеше, като хълцаше силно и безутешно. Жорж се обърка, чувайки, че баща му стене, и запищя отново.
Входният звънец издрънка. Паран подскочи, сякаш го бе пронизал куршум. Той си каза: „Ето я… какво да правя…?“ И изтича и се затвори в стаята си, за да успее поне да избърше очите си. Но след няколко секунди нов звън го накара отново да подскочи: тогава си спомни, че Жюли си беше отишла, без да предизвести за това камериерката. Как, нима никой нямаше да отиде да отвори вратата? Какво да прави? Отиде самият той.
И ето че изведнъж се почувствува смел, решителен, готов да се преструва и да се бори. Ужасното сътресение го беше превърнало в зрял мъж за няколко мига. И после той искаше да узнае, искаше го с яростта на плах човек и с упоритостта на изкаран извън себе си добряк.
Но той трепереше! Дали беше от страх? Да… Може би се боеше все още от нея? Знае ли някой колко подтисната страхливост съдържа понякога дързостта?
Стигна на пръсти до вратата и се спря, за да се ослуша. Сърцето му биеше лудо; той чуваше само тях, силните глухи удари в гърдите си и пискливия глас на Жорж, който все още крещеше в салона.
Внезапно звънецът издрънка над самата му глава и този звук го разтърси като гръм; тогава Паран хвана дръжката на бравата и задъхан и изнемощял, превъртя ключа и отвори вратата.
Жена му и Лимузен стояха пред него на площадката на стълбището.
Тя каза изненадано, с глас, в който личеше и известно раздразнение:
— Ти ли започна да отваряш вече? Къде е Жюли?
Гърлото му беше свито, дишането — ускорено; той се мъчеше да отговори, но не можеше да произнесе нито дума.
Тя поде:
— Да не си онемял? Питам те, къде е Жюли?
Тогава той изломоти:
— Тя… тя… си… отиде…
Жена му започна да се ядосва:
— Как тъй си е отишла? Къде? Защо?
Паран се съвземаше постепенно и чувствуваше как дълбоко в душата му се зараждаше силна омраза към тази нагла жена, застанала пред него.
— Да, отиде си завинаги… аз я изпъдих…
— Изпъдил си я?… Жюли?… Но ти си луд…