Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
На втория етаж позвъни.
Отвори му стара прислужница, която го беше отгледала — една от онези слугини-господарки, които стават истински деспоти в семействата. Той я запита неспокойно:
— Прибра ли се госпожата?
Прислужницата повдигна рамене:
— Кога господарят е виждал госпожата да се прибере в шест и половина часа?
Той отвърна смутено:
— Така, толкова по-добре, ще имам време да се преоблека, защото ми е много горещо.
Прислужницата го гледаше със съжаление, примесено с негодувание и презрение. Тя промърмори:
— О, много добре виждам, че сте вир-вода, господарю; сигурно сте тичали, може би сте носили на ръце детето; и всичко това, за да седите и чакате госпожата до седем и половина. Но аз не съм привършила още работата си. Вечерята ще бъде готова в осем часа, пък ако има някой да я чака, толкова по-зле за него — печеното не бива да прегори.
Господин Паран се правеше, че не я слуша. Той измънка:
— Добре, добре. Ръцете на Жорж трябва да се измият, защото си прави питки от пясък. Аз ще се преоблека. Поръчай на камериерката да измие добре малкия.
И той влезе в стаята си. Щом се озова в нея, бутна резето, за да бъде сам, съвсем сам, съвършено сам. Беше вече така свикнал да го тормозят и нагрубяват, че се чувствуваше в безопасност само под закрилата на ключалката. Не смееше дори да мисли, да разсъждава, да се вглъбява в себе си, ако не се чувствуваше защитен от погледите и подозренията с едно завъртане на ключа. Отпусна се на един стол, за да си отпочине, преди да смени бельото си, и си каза, че Жюли започваше да става опасна за семейството му. Ясно беше, че тя мрази жена му, но ненавиждаше особено силно неговия другар Пол Лимузен, станал — нещо, което се случва твърде рядко — близък приятел на семейството, след като бе неразделен приятел на господин Паран през ергенския му живот. Лимузен се бе превърнал в нещо като смазка и буфер в отношенията между Анриета и мъжа й, като го защищаваше живо, дори твърдо срещу незаслужените упреци, срещу непрестанните нападки, срещу всичките му всекидневни беди.
Но ето че от около шест месеца насам Жюли си позволяваше да прави непрестанно разни забележки и злобни намеци за господарката си. Осъждаше я постоянно и казваше по двадесет пъти на ден: „Ако аз бях на ваше място, господарю, нямаше да се оставя да ме водят така за носа. Най-сетне, най-сетне… какво… всеки според природата си.“
Веднъж дори се бе държала нагло с Анриета, която се бе задоволила да каже вечерта на мъжа си: „Слушай какво; при първата по-остра дума на тази жена, ще я изхвърля веднага навън.“ И все пак, изглежда, че тя, която не се боеше от нищо, се страхуваше от старата прислужница. Паран отдаваше тази нейна сдържаност на уважението към жената, която го беше отгледала и затворила очите на майка му.
Но трябваше да се сложи край на всичко това, нещата не можеха да продължават така. Той се ужасяваше при мисълта за това, което можеше да се случи. Какво трябваше да направи? Да изгони Жюли, му се струваше такова страшно решение, че не смееше дори да се спре на тази мисъл. Да застане на нейна страна против жена си, му се струваше еднакво невъзможно; сега нямаше да мине и месец и отношенията между двете жени щяха да станат непоносими.
Той седеше с отпуснати ръце и търсеше неопределено някакъв начин да помири двете жени, но не можеше да открие нищо. Тогава той прошепна: „Добре, че имам Жорж… Без него щях да бъда много нещастен.“
После му хрумна да се посъветва с Лимузен; и точно така реши да направи; но веднага се сети за враждата, която съществуваше между прислужницата и приятеля му, и се уплаши, че Лимузен също ще го посъветва да я изгони; и Паран седеше тъй, изпълнен с тревога и несигурност.
Когато часовникът удари седем часа, Паран подскочи. Беше вече седем часът, а той още не беше се преоблякъл! Тогава, объркан и задъхан, той се съблече, изми се, сложи си бяла риза и се облече бързо, сякаш го чакаха в съседната стая за някаква изключително важна работа.
След това влезе в салона, щастлив, че нямаше вече от какво да се страхува.
Паран прегледа бегло вестника, позяпа през прозореца и отново седна на канапето. В този миг обаче вратата се отвори и влезе синът му, измит, сресан, засмян. Той го сграбчи в обятията си и страстно го зацелува. Целуна първо косите му, после очите, сетне бузите, устата, ръцете. След това започна да го подхвърля във въздуха, като го издигаше чак до тавана. Накрая седна уморен от това усилие, постави Жорж на коленете си и заигра с него на конче.
Детето се смееше възхитено, размахваше ръце и крещеше от удоволствие; бащата също се смееше и крещеше доволен, като друсаше големия си корем, забавлявайки се повече от малкия.