Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
Мъжът се усмихна широко с белите си зъби и разпери ръце.
— Госпожа Карлсон не в къщи — отвърна той на развален шведски. — Дойде скоро.
— Тогава ще я почакам — реши Монсон и влезе в антрето.
Разкопча палтото си и погледна усмихнатия мъж.
— Познавахте ли Мохамед Боуси, който живя тук? — попита той.
Усмивката върху лицето на мъжа моментално се стопи.
— Да — отвърна той. — Страшно нещо. Ужасно. Той, Мохамед, бил мой приятел.
— И вие ли сте арабин? — попита Монсон.
— Не. Турчин. Вие също чужденец?
— Не — отвърна Монсон. — Швед.
— О, стори ми се, че чува малко акцент — оправда се турчинът.
Монсон го изгледа строго.
— Аз съм полицай — обясни той. — Искам да поогледам тук, ако може. Има ли още някой в къщи?
— Не. Само аз. В болнични съм.
Монсон се огледа. Мрачното антре беше дълго и тясно, мебелирано с дървен стол, масичка и метална поставка за чадъри. Върху масичката лежаха вестници и няколко писма с чуждестранни марки. Освен входната врата, в коридора имаше пет други врати, от които една двойна и две по-малки, вероятно на тоалетната и на дрешника.
Монсон пристъпи към двойната врата и бутна едното крило.
— Не. Стаята на госпожа Карлсон — рече ужасен мъжът в потника. — Забранено да се влиза.
Монсон надникна вътре. Беше натъпкана с мебели и явно служеше едновременно за спалня и за хол. Следващата врата водеше към голяма и модерна кухня.
— Забранено да се влиза в кухнята — обади се пак турчинът зад него.
— Колко стаи има апартаментът? — попита Монсон.
— Тази на госпожа Карлсон, кухнята и нашата — Отговори мъжът. — И тоалетната и дрешника.
Монсон сбърчи замислено вежди.
— Значи, две стаи и кухня — рече на себе си той.
— Вие разгледа нашата стая? — предложи турчинът и отвори вратата.
Стаята беше приблизително седем на пет. Двата й прозореца с провиснали избелели пердета гледаха към улицата. Покрая бяха разположени легла, а между прозорците едно тясно канапе опираше с възглавниците си стената.
Монсон преброи шест легла. Три от тях стояха неоправени. Навсякъде се търкаляха разхвърляни обувки, дрехи, книги и вестници. Мястото в средата на стаята се заемаше от кръгла, боядисана в бяло маса, обградена с пет различни стола. Останалата мебелировка се състоеше от висок тъмен скрин до един от прозорците.
Стаята имаше още две врати. Пред едната стоеше легло — явно водеше към стаята на госпожа Карлсон и беше заключена. Другата се закриваше от малък гардероб, пълен с дрехи и куфари.
— Шестима ли живеете тук? — попита Монсон.
— Не, осем — отвърна турчинът.
Отиде до леглото пред вратата и изтегли под него друго. Сетне посочи още едно от леглата и обясни:
— Тук има две такива. Мохамед спеше на онова.
— Кои са другите седем? — продължи Монсон. — Също ли са турци?
— Не, ние сме трима турци, двама… един арабин, двама испанци, един финландец и този новия, той е грък.
— И тук ли се храните?
Турчинът бързо прекоси стаята и дръпна възглавницата на едно от леглата. Но Монсон успя да мерне разтвореното порнографско списание под нея.
— Извинете — продължи турчинът, — тук е малко… не така добре разтребено. Дали се храним тук? Не, готвенето е забранено. Забранено отиването в кухнята. Малка печка в стаята — забранено. Не бива да се готви и да се вари кафе.
— Колко ви е наемът?
— Плащаме триста и петдесет крони на човек — отвърна турчинът.
— На месец?
— Да. Всички месеци по триста и петдесет крони.
Той кимна и почеса силно окосмените си гърди.
— Аз печеля много добре — обясни той. — Сто и седемдесет крони на седмица. Карам, електрокар. По-рано аз работил в ресторант и не печелил така добре.
— Знаете ли дали Мохамед Боуси имаше роднини? — попита Монсон. — Родители или братя и сестри?
Турчинът поклати глава.
— Не, не зная. Ние с него били много приятели, но Мохамед малко говори. Много беше уплашен.
Монсон стоеше до прозореца и наблюдаваше групата измръзнали хора, които чакаха автобуса на крайната спирка.
Обърна се.
— Уплашен?
— Не уплашен. Как се казваше? А, да, срам.
— Срамежлив? Аха — досети се Монсон. — А знаете ли откога живееше тук?
Турчинът седна на канапето между прозорците и поклати глава.
— Не, не зная. Аз дошъл миналия месец и Мохамед вече живял тук.
Монсон се потеше в дебелото си палто, въздухът в стаята, сякаш изпълнен с изпаренията на осемте си обитатели, му тежеше.
Как само копнееше за Малмьо и своето хубаво подредено жилище на Регементсгатан.
Изрови от джоба си последната клечка за зъби и попита:
— Кога ще се прибере госпожа Карлсон?