Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
— Да.
— Много?
— Да.
— Знаеш какво би следвало да кажа.
— Да.
— Но няма да го кажа.
— Да. И това знам.
— Ако питаш мен, сигурно е искал да ги показва на приятелите си — да се похвали.
— Изключено. Той не беше такъв.
— Защо си блъскаш главата с това?
— Не зная. Може би защото вече нямаме никаква следа, по която да тръгнем.
— Ти на това следа ли му викаш? Мислиш, че някой е застрелял Стенстрьом заради снимките? А защо тогава е убил още осем човека?
Колберг дълго я гледа.
— Правилно. Виж това се казва въпрос.
Тя се наведе над него и нежно го целуна по челото.
— Да си лягаме, а? — предложи Колберг.
— Чудесна идея. Чакай само да приготвя шишето за Будил. Не повече от тридесет секунди. Според упътването. Ще се видим в леглото. А може и на пода, или във ваната, или където кажеш.
— Предпочитам в леглото.
Когато тя отиде в кухнята, Колберг стана и загаси.
— Ленарт?
— Да?
— На колко години е Оса?
— На двадесет и четири.
— Ха! Половата активност на жената достига върха си между двадесет и девет и тридесет и две години. Така казва Кинси.
— Виж ти. А на мъжа?
— Към осемнадесет.
Чу я как разбива кашата на малкия.
— Но при мъжете е по-индивидуално, ако това може да те утеши — провикна се тя.
Колберг погледна към нея през полуотворената врата на кухнята. Жена му стоеше гола пред мивката и бъркаше кашата в тенджерката. Беше чувствено момиче, с дълги бедра и нормално телосложение. Тъкмо такава, каквато я искаше. Трябваха му обаче над двадесет години да я открие и още една, за да се реши да я вземе.
В момента тя нетърпеливо пристъпваше от крак на крак.
— Тридесет секунди — измърмори тя недоволно, — ама че лъжци!
Колберг се усмихна в тъмното. Знаеше, че след малко ще престане да мисли за Стенстрьом и двуетажния автобус. За пръв път от три денонощия.
Мартин Бек не бе изгубил двадесет години в търсене на жена си. Срещна я преди седемнадесет години, веднага й направи бебе и се ожениха.
Сега тя стоеше като въпросителна на прага на спалнята, в омачкана нощница в набраздено от възглавницата лице.
— Както кашляш и сумтиш, ще разбудиш цялата къща — упрекна го тя.
— Извинявай.
— И какво си се разпушил посред нощ в леглото? Гърлото ти и без това е зле.
Той смачка цигарата в пепелника и каза:
— Съжалявам, че те събудих.
— Няма нищо. Важното е да не направиш пак някоя бронхопневмония. Я по-добре си остани утре в къщи.
— Изключено.
— Глупости. Как ще работиш като си болен. Има и други полицаи. Впрочем би трябвало да спиш, вместо да се ровиш в стари доклади. И без това няма никога да разнищиш онова убийство в таксито. Един и половина е. Хайде, оставяй тия хартии и гаси лампата. Лека нощ.
— Лека нощ — отвърна Мартин Бек механично към затворената врата на спалнята.
Свъси вежди и бавно остави листовете на масичката. Съвсем неправилно ги нарече хартии, защото всъщност четеше копие от медицинската експертиза, което получи предната вечер, малко преди да си тръгне. Но наистина беше вярно, че преди няколко месеца той седя нощи наред над едно убийство на таксиметров шофьор, станало преди дванадесет години.
Полежа малко, загледан замислено в тавана, и щом чу лекото похъркване на жена си от спалнята, бързо стана и тихо излезе в коридора. Сложи ръка на телефона и след известно колебание вдигна слушалката и набра номера на Колберг.
— Колберг — прозвуча в ухото му задъханият глас на Гун.
— Здравей. Там ли е Ленарт?
— Да, по-близо, отколкото предполагаш.
— Казвай.
— Обезпокоих ли ви?
— Може да се каже. Какво има сега?
— Ами помниш ли какво стана това лято, веднага след убийствата в парка?
— Разбира се.
— Когато нямахме какво да правим и Хамар каза да разглеждаме стари случаи, останали неразкрити. Спомняш ли си?
— Разбира се, че си спомням. Е, и?
— Аз взех убийството в Бурос, а ти се зае с оня случай от Йостермалм, изчезналия преди седем години мъж.
— Да. И ти ми се обаждаш само за да ми го кажеш?
— Не. С какво се захвана тогава Стенстрьом? Той тъкмо се беше върнал от отпуск.
— Нямам понятие. Мислех, че ти е казал.
— Не, нищо не ми е споменавал.
— Тогава сигурно е казал на Хамар?
— Да. Разбира се. Прав си. Дочуване. Прощавай, че те събудих.
— Върви по дяволите! — изруга Колберг и му тресна телефона.
Мартин Бек постоя още известно време със слушалката в ръка. После я остави и се затътри обратно към канапето.
Легна отново и загаси лампата. Лежеше в тъмното и мислеше за глупавото положение, в което изпадна.