Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай
- Автор: Валё Пер, Шьовал Май
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светла Стоилова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Убийство на 31-я етаж. Смеещият се полицай». Краткое содержание книги:
Турчинът вдигна рамене.
— Не зная — отвърна той. — Скоро.
Монсон пъхна в уста клечката, седна на един от столовете край масата и зачака.
След половин час хвърли сдъвканите остатъци от клечката в пепелника. Бяха се прибрали още двама от квартирантите на госпожа Карлсон, но самата хазяйка още я нямаше.
Новодошлите бяха двамата испанци и тъй като техният шведски бе доста беден, а неговият испански хич го нямаше, той скоро се отказа да ги разпитва. Единственото, което установи, бе, че се казват Рамон и Хуан и че се прехранват, като прибират мръсните чинии в едно ресторантче.
Турчинът се беше излегнал на канапето и вяло прелистваше някакво немско списание. Испанците водеха оживен разговор, обличайки се за излизане. Вечерните им развлечения явно бяха свързани с някакво момиче на име Шерщин, което бе и тема на разговора.
Монсон поглеждаше непрекъснато часовника. Решил бе да не чака нито минута след пет и половина.
В пет и двадесет и осем госпожа Карлсон си дойде.
Настани го в най-хубавото си кресло, поднесе му десертно вино и се впусна в жалби за мъките си като хазяйка.
— Повярвайте ми, никак не е приятно да живееш сама в къща, пълна с мъже — говореше тя, — и при това чужденци. Но какво друго да стори една нещастна бедна вдовица като мен?
Монсон направи една бърза сметка. Тази бедна вдовица слагаше в джоба си почти три хиляди на месец от наемите.
— Този Мохамед — продължи тя. — Дължеше ми наем за цял месец. Бихте ли могли да уредите да го получа? Той имаше пари в банката.
На въпроса на Монсон какво й е впечатлението от Мохамед, тя отговори:
— За арабин беше наистина доста мил. Обикновено са такива мръсни и непочтени. Но той беше приятен, тих и изглеждаше порядъчен. Не пиеше, а мисля, че нямаше и приятелка. Но, както вече казах, не си е платил наема за последния месец.
Оказа се, че тя е доста добре запозната с личния живот на наемателите си. Действително Рамон дружал с някаква повлекана на име Шерщин, но за Мохамед не можа да разкаже много.
Имал омъжена сестра в Париж. Често му пращала писма, но нямало как да се четат, тъй като тя пишела на арабски.
Госпожа Карлсон донесе връзка писма и ги подаде на Монсон. Името и адресът на сестрата бяха написани на пликовете.
Всички земни принадлежности на Мохамед Боуси стояха натъпкани в един брезентов куфар, Монсон взе и него със себе си.
Преди да затвори външната врата, госпожа Карлсон още веднъж му напомни за неплатения наем.
— Ужасна жена — измърмори Монсон под нос и заслиза надолу към колата.
XIX
Понеделник. Сняг. Вятър. Кучешки студ.
— Само за ски — отбеляза Рьон.
Стоеше до прозореца и гледаше замечтано към улицата и покривите на къщите, които едва се различаваха през падащата бяла завеса.
Гунвалд Ларшон го погледна с подозрение и попита:
— Това някакво остроумие ли е?
— Не. Само си мисля за времето, когато бях момче.
— Съвсем на място! А как не ти идва наум да се заемеш с нещо по-полезно? Нещо по разследването?
— Напротив — оправда се Рьон, — но…
— Но какво?
— Точно това исках да кажа и аз. Какво?
— Убити са девет човека, а ти стоиш тук и се чудиш какво да правиш. Нали си следовател?
— Да, следовател съм.
— Търси тогава, по дяволите.
— Къде?
— Отде да знам. Направи нещо.
— Ти самият какво правиш?
— Не виждаш ли? Седя и чета психологическите измишльотини, които са ни забъркали Меландер и докторите.
— Защо?
— Не зная. Откъде мога да знам всичко?
От кървавата баня в автобуса беше изминала седмица. Разследването не беше стигнало доникъде, а конструктивни идеи почти липсваха. Дори потокът безполезни сведения, пращани от обществеността, започна да секва.
Потребителското общество и притеснените му граждани имаха други грижи. Наистина до Коледа оставаше повече от месец, но рекламните оргии вече бяха започнали. Покупателната история се развихряше из накичените с гирлянди търговски улици също тъй бързо и безмилостно като чумата. Не можеше да се противостои на епидемията — нямаше къде да се бяга. Тя се вмъкваше в къщите и апартаментите, отравяше и завладяваше всичко и всички по пътя си. Децата вече плачеха от изтощение, а бащите затъваха до гуша в дългове. Узаконената шарлатания достигаше върха си. В болниците рязко се увеличиха случаите на сърдечни инфаркти, нервни кризи, спукани язви.
В централните полицейски участъци чести гости станаха предвестниците на големия семеен празник — мъртвопияни Дядо Мразовци, довлечени до входовете на къщите и обществените писоари. На площад Марияторйет двама уморени полицаи се мъчели да натикат в таксито един натряскан Дядо Мраз, но го изпуснали върху бордюра. В бъркотията двамата били здраво притиснати от объркани ревящи деца и яростно ругаещи пияници. Единият от полицаите, цапардосан с ледена топка по окото, откачил и грабнал палката. Заудрял наслуки и уцелил някакъв любопитен пенсионер. Тази неприятна случка наля масло в огъня на враговете на полицията.