Аз съм номер четири

— Ти ме излъга! — казва той от вратата, има строго изражение, а мускулите на челюстта му са изпънати.

— Аз лъжа всички — казвам. — Научих го от теб.

— Не се лъжем взаимно! — изкрещява той. Погледите ни остават приковани един в друг.

— Какво става? — пита Марк.

— Няма да тръгна, без да намеря Сара — казвам аз. — Тя е в опасност, Анри!

Той поклаща глава към мен.

— Не е сега моментът за сантименталности, Джон. Това тук виждаш ли го? — казва той, минава през стаята, вдига листа и го размахва пред мен. — Откъде, по дяволите, мислиш, че се е взело това?

— Какво, по дяволите, се случва? — почти изревава Марк.

Не обръщам внимание на листа и Марк и продължавам да гледам Анри в очите.

— Да, виждал съм го и затова трябва да се върна в училище. Ще я разпознаят и ще тръгнат след нея.

Анри се запътва към мен. След втората му крачка аз повдигам ръка и го спирам на място, на около три метра от мен. Той се опитва да продължи да ходи, но аз го задържам там, където е.

— Трябва да се махнем оттук, Джон — казва той с болезнен, почти молещ тон на гласа.

Докато го държа на разстояние, тръгвам назад към стаята си. Той спира с опитите да ходи. Не казва нищо, докато стои там и ме гледа с болка в очите — поглед, който ме кара да се чувствам по-зле от всякога. Изпитвам нуждата да погледна на другата страна. Когато стигам до вратата, очите ни отново се срещат. Раменете му са увиснали, ръцете му са отстрани, сякаш не знае какво да прави със себе си. Просто ме е зяпнал, гледа, сякаш ще се разплаче.

— Съжалявам — казвам аз, с което си давам достатъчно преднина да избягам, след това се обръщам, затичвам се през стаята си, грабвам един нож от чекмеджето, с който чистех риба, когато живеехме във Флорида, скачам от прозореца и изхвърчавам в гората. Следва ме лаят на Бърни Косар, нищо друго. Тичам около километър и половина и спирам на голямото сечище, където със Сара правехме снежни ангели. Нашето сечище, както го нарече тя. Сечището, на което щяхме да си правим нашите летни пикници. В гърдите ми назрява болка при мисълта, че няма да съм тук през лятото, болка, която е толкова силна, че се превивам и стисвам зъби. Само да можех да й се обадя и да я предупредя да се махне от училището. Телефонът ми заедно с всичко останало е в шкафчето ми. Ще се погрижа за безопасността й и тогава ще се върна при Анри и ще напуснем.