Когато тя беше лоша
- Автор: Бегшоу Луиз
- Год: 2006
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илвана Гарабедян
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Когато тя беше лоша». Краткое содержание книги:
Лита и Ребека са от два различни свята. Лита Моралес е момиче с латиноамериканска кръв от бедняшките покрайнини на Бронкс, но притежава две безспорни богатства: неустоим сексапил и остър ум. Амбицията й да преуспее я води до бляскавата кариера на фотомодел. И тогава среща изтънчения и неотразим Рупърт, в когото се влюбва. Скоро след годежа им той я напуска, като присвоява солидна сума от личната й сметка.
На 18 години Ребека Ланкастър наследява величествено имение в Англия, наред със семейния бизнес. За неговото управление е готов да й помогне елегантният й братовчед Рупърт, който я омайва със страст, каквато Ребека не познава. Но неговата цел не е само любовта, както Беки скоро разбира.
Двете изумително красиви жени обаче откриват, че отмъщението срещу общия им враг може да бъде много сладко…
Чувството за безпомощност й се струваше по-лошо дори от самото плагиатство. Много дързък ход от страна на Пийт — да се осмели да влезе в кабинета й. Наложило се е да работи много бързо, за да направи макета си, копирайки нейния, вероятно докато двете с Джанис са обядвали. После да направи копие и за Хари. Но Пийт бе хитър като лисица. Гневът й бе отправен не толкова към него, колкото към Хари. Влудяваше я това, че трябваше да стои и да приема обидите от страна на Пийт.
Щеше да му отмъсти.
Шофьорът на таксито си мърмореше под нос и надуваше клаксона. На Лита не й пукаше. Идеално отговаряше на настроението й. Мразеше града и всичко живо в него. Мразеше Пийт и кикотещите се секретарки, както и Марк, и всички негодници, с които бе работила. Не мразеше Хари Вайс, но още по-лошо — чувстваше се предадена от него. Внезапно си спомни, че преди две години си бе обещала да отмъсти на Рупърт и онази надута англичанка. Забравеното унижение сега се върна със същата сила, както и в деня, когато го бе преживяла, когато бе умолявала и търсела разбиране от тях в онзи студен английски коридор. Но напредвайки в кариерата си — макар и не достатъчно бързо — не й бе останало време да мисли за отмъщението си.
Сега това щеше да се промени.
Не знаеше каква стратегия да избере. Нямаше никаква представа. Но вярваше, че ако човек търси достатъчно упорито, ще намери каквото му трябва. Въпросът не бе в това да вярваш в сляпата съдба, а да вярваш в себе си.
Таксито пристигна до адреса и Лита изтича по стълбите и влезе в безукорно чистия си апартамент. Струваше й се много странно и непривично да си е у дома посред бял ден. Жилището й изглеждаше чисто и подредено — отчасти защото това бе в природата й, но и защото никога не се задържаше тук. Огледа блестящия от чистота кухненски плот, многобройните възглавнички, мароканските лампи от ковано желязо, копринените драперии, окачени на стените, за да създадат усещането за дворец в един типичен и компактен апартамент в Уест Вилидж. Последните четири дни бе хапвала само готова храна. Взе голяма найлонова торба и изхвърли в нея всичко от хладилника си, което можеше да се развали. Преди няколко дни бе платила сметките, така че имаше една грижа по-малко. Нуждаеше се от почивка, и то незабавно.
Загледа се в една от разкошните марокански лампи. Беше създала екзотична атмосфера в жилището си, за да се пребори със стреса в работата. Искаше, доколкото е възможно, когато се прибере у дома, да се озове в един друг свят.
Но защо да не го направи наистина?
Напълни куфара си „Луи Вюитон“ с дрехи за топло време, заключи и взе такси до летище „Кенеди“. Заминаваше за Маракеш. Където никой от тези негодници в „Дохъни“ нямаше да я намери.
Таксито, което нае от малкото летище на Маракеш, подскачаше и дрънчеше по прашния път, а куфарът й, струващ хиляда долара, бе закрепен отгоре върху колата с въже. Даде на шофьора бакшиш от пет долара и набръчканото му от слънцето лице засия, а усмивката му разкри няколко счупени зъба.
— Вие иска хотел? Добро хотел?
Лита малко се притесни, но това бе рискът на спонтанните решения — човек нямаше представа къде ще попадне.
— Да. Благодаря — съгласи се тя. — Добър хотел.
— Мой брат работи. Добро хотел. Помага готвач. Малко, но добро. — Той въздъхна. — Много долар.
Човекът издиша шумно и трагично. Лита схвана намека и му даде още два долара. Чувстваше се изтощена от полета и дори и скъп хотел беше по-добре от нищо. Там можеше да обмени малко пари и тогава да потърси нещо на по-прилична цена. Планираше да остане поне седмица, а защо не и малко по-дълго, без да се занимава с нищо особено. Щеше да се попече на слънце, да си купи още лампи, да направи тен и да си намери басейн, където да поплува. Да се зареди с енергия и да отмие от душата си лепкавото усещане за гняв и безсилие. Облегна се на топлата кожена седалка и затвори очи.
След двадесет минути таксито спря със скърцане и Лита слезе от него.
— Къде се намираме?
Шофьорът й подаде куфара.
— Авеню „Якуб ел-Мансур“.
— Невероятно.
Тя се огледа. Ниски постройки, сякаш изпечени от кал детски играчки, бяха скупчени една върху друга. Край нея минаваха мъже с дълги бели роби и жени с черни памучни яшмаци, украсени с дълги, блестящи нанизи от монети. Имаше велосипеди и магарета, които теглеха каруци по калдъръма. Въздухът бе наситен с птичи песни и уханието на цветя.
Шофьорът посочи с ръка към най-обикновена стена с избеляла месингова табелка, на която пишеше: „Хотел Фатима“ над боядисана в черно врата. Той натисна звънеца, после скочи в колата си и потегли.