Величието на Франция
- Автор: Мерль Робер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Максим Благоев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Величието на Франция». Краткое содержание книги:
— Туй обаче е измама и лукавство, както вече ми рекоха! — заяви той надуто. — И ако наистина е така, то ний ще накажем маркаиското кюре и съучастниците му.
— И мен ли сред тях броите, господин Батифол? — полюбопитства Жан дьо Сиорак с леден тон, гледайки го право в очите.
— Как щяло, господин барон, и дума да не става! Казват обаче, че вий сте дал каруци и коне на кюрето, за да опразни църквата.
— И право казват.
— Ще рече, че сте хугенот само наполовина, господин барон, щом закриляте папистките църкви! — смръщи вежди Батифол.
— Закрилям имуществото й, но не и вярата й. Защото моята вяра, която е безспорно не по-слаба от вашата, отрича грабежа и мародерството между сънародници.
— Мога ли да повторя думите ви пред Арно дьо Борд? — попита Батифол, усуквайки мустака си.
— Можете и сте длъжен, господине! — отвърна баща ми и скочи на седлото.
— Знайте, че от това зависи живота ви, господин барон! — подхвърли Батифол, дордето възсядаше коня си.
— Не думайте, господине! — подсмихна се Жан дьо Сиорак.
Оня отново го измери с нагъл, но вече не дотам уверен поглед, сетне обърна коня си и отпраши в галоп, сподирен от людете си. Баща ми и войниците му мълчаливо проследиха с очи отдалечаващия се малък отряд, като Кулондр Желязната ръка благоволи да ознаменува събитието, изгъргорвайки с хрипкавия си глас една от своите изключително редки и зловещи прокоби:
— Тоя мирише вече на леш!
Баронът на Мепеш и Батифол бяха разменили репликите си на всеослушание и когато Машата ги научи от таниеските крепостни, начаса дотърча в Мепеш. Моравочервеното му лице бе донейде поотвърнало цвета си, а камбестият му пъпчив нос се беше клепнал току връз устните му, които тъй трепереха, че отначало кюрето и думица не можеше да каже.
— Господа — изгъгна най-сетне Машата, — вярно е, че монтинякци могат само да мечтаят за отмъщение срещу Мепеш, но на мен, уви, те като нищо могат да си отмъстят! Още повече че Негово преосвещенство епископът ми забрани да напускам енорията си. Бива ли обаче само заради туй да се кукна със скръстени ръце в Маркаис и да чакам кога ще ме окачат на въжето, както сториха със злочестия Ла Шилоди?
Тази зле прикрита молба Совтер срещна с каменно лице, не пророни нито дума и умишлено отбягна погледа на баща ми, оплаквайки изнапред човешкото несъвършенство.
— Господин кюре — рече Жан дьо Сиорак, — а не искате ли да се скриете за известно време в Брьой, в дома на Кабюс?
— За туй и дума да не става! — възкликна Машата и като сведе очи, вторачи се във върха на обемистия си нос. — Кабюс е ужасно ревнив и дори и след като се ожени, пак не можеше да се помири, че изповядвам Като.
Това разкритие не удиви ни най-малко баща ми, но го развесели, та продължи нататък с по-ведър тон:
— Тогаз какво ще кажете за пещерата на Йона?
— При вълчицата? — зина Машата и вдигна ръце към небето. — При оназ дяволица, дето цял го е омагьосала?
— Недопустимо, е точно ти, свещенико, да вярваш в подобни небивалици! — сряза го Совтер сухо и го измери със зловещ поглед.
Но кюрето не рачи да отговори, а само отново сведе очи. Не му влизаше в сметките да подхваща препирня със Совтер. Баща ми обаче тутакси, помрачня, защото отдавна подозираше, че било от суеверие, било за да всее раздор, Машата сам бе разпространил сред паството си слуховете, от които доброто име на Йона започваше вече да страда.
— Господин кюре — рече той, като се изправи, — не се и съмнявам, че преди да си тръгнете, ще пожелаете да поднесете почитанията си на госпожа Дьо Сиорак.
Машата разбра, че го отпращат и пребледня, но въпреки това не изгуби надежда. Той отлично знаеше какво влияние упражнява все още Изабел върху баща ми, особено в сегашното си състояние.
И наистина, едва-що Машата бе преминал трите ни подвижни моста, Изабел тозчас изпроводи Алазаис да попита баща ми ще ли благоволи да я посети в покоите й.
Той я завари угрижена, излегнала се в постелята си със струпани зад гърба възглавници, с внушителен вече корем и напращяла, изопнала дантеленото й деколте гръд, но въпреки това извънредно грижливо напудрена и гримирана, с начервени устни, с изписани вежди и накъдрена коса, стъкмена на букли, от нашата великанка Алазаис, която (макар да имаше тези си задължения за вятър работа) им се посвещаваше с чисто хугенотска съзнателност, а накрая и с известно състрадание към тази окаяна твърдоглава папистка, в името на чието спасение всяка вечер призоваваше божието милосърдие в молитвите си. Прелестна бе майка ми наистина, отпуснала се тъй изящно в ложето си, където сам често я виждах през последните й дни на тоя свят, през който минаваме само пътьом, за да се изправим сетне пред великия съдник — миг, наближаващ неумолим за нея по онова време, за което никой от нас, а още по-малко тя самата, дори и не подозираше. Та тя бе толкоз жизнена, толкоз млада, без бръчица дори или какъвто и да било друг недостатък, тъй обаятелно свежа и чаровна в своите премени и накити, тъй елегантно сресана и ухаеща цяла на благовония, изживяваща за кой ли път цялата обич на баща ми към нея, която тя му връщаше стократно, но скритом, иззад непреклонността на своето високомерие!