И няколко червени рози
- Автор: Дивер Джеффри
- Серия: Катрин Данс #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «И няколко червени рози». Краткое содержание книги:
Боулинг преброждаше тунелите с програмата на един от студентите си и разчиташе информация, складирана из тъмните кътчета като блуждаещи светлинки над призрачно блато.
Образът извика в съзнанието му филма, който синът на Катрин му даде вчера — „Призрак в раковината“. Прекара чудесно със семейството и приятелите й. Особено му допаднаха децата. Маги беше прекрасна и забавна и несъмнено щеше да се превърне в забележителна жена. Като майка си. Уес беше по-сдържан. Но интелигентен и схватлив. Той често се опитваше да си представи какви деца щеше да има, ако бе останал с Кейси, която също имаше син и дъщеря.
Замисли се за нея. Надяваше се, че животът в Китай й харесва.
Спомни си седмиците, преди да замине, и оттегли благопожеланията за приятно прекарване в Азия.
Прогони образа на Касандра и се съсредоточи върху лова на призраци в компютъра. Бинарният код, съответстващ на „асове на опера… та“, съдържаше нещо важно.
Боулинг обичаше загадките и логиката и интуицията често му подсказваха разрешението като с магическа пръчка. Досети се, че думите са откъслеци от „часове на операцията“. Последната фраза, която Травис бе прочел онлайн, преди да изчезне. Боулинг предполагаше — само хипотетично — че думите са свързани с място, към което момчето проявява интерес.
Но компютрите не складират информацията накуп. Нищо чудно кодът към „асове на опера… та“ да е забутан в някакъв мрачен долап в мазето, а наименованието, към което се отнасят думите, да е захвърлено в скрина на тавана. „Разглобеният“ истински адрес навярно е разпръснат безразборно. Мозъкът на компютъра непрекъснато взема решения, разделя информацията и складира късчетата на логични за него, но неразбираеми за лаика места.
И така, Боулинг не следваше дирята през потайностите на тъмните тунели.
Смяташе, че се приближава до отговора. От месеци, дори години не беше се вглъбявал така. Академичната работа му допадаше. Беше любознателен по природа и харесваше научната работа, ползотворните беседи с колеги и студенти и предизвикателството да поднесеш увлекателно материята на младите хора… Светлината на откритието в очите на студентите му доставяше истинска наслада.
Но в момента тези откровения и задоволства му се струваха маловажни. В настоящата мисия беше заложен животът на много хора. И цялата му воля бе впрегната в разгадаването на кода.
„асове на опера… та“
Претършува поредния килер в къщата на духовете. Нищо. Само безсмислени късчета. Поредната фалшива следа.
Продължи да пише.
Нищо.
Той се протегна и ставите му изпукаха леко. Хайде, Травис, защо те привлича това място?
И още ли ходиш там? Някой приятел ли работи там? Купуваш ли си нещо оттам?
Още десет минути.
Да се откаже ли?
В никакъв случай.
Влезе в друга стая на призрачната къща. Примигна и се засмя. Сякаш сложи последното парченце в пъзела и картината се проясни.
Вгледа се в името на мястото и връзката му с Травис Бригам му се стори абсурдно очевидна. Професорът се ядоса на себе си, че не се е досетил и без помощта на компютърния код. Извади телефона си и набра номера на Катрин Данс. След четири сигнала „свободно“ се включи гласовата поща.
Понечи да остави съобщение, но бележката с адреса привлече вниманието му. Намираше се недалеч оттук. На петнайсет минути път.
Затвори телефона, стана и грабна сакото.
Погледна неволно снимката на Данс, децата и кучетата, излезе от кабинета и се запъти към главния вход на Бюрото.
Макар и наясно, че замисълът му навярно е лоша идея, Джон Боулинг напусна виртуалния свят и продължи преследването в реалния.
— Чисто е — каза Рей Каранео на Катрин Данс в дневната на Лили и Доналд Хокън. Стиснала пистолета, тя се озърташе напрегнато през прозорците и оглеждаше ту двора, ту стаите в скромната къща.
Потресените съпрузи седяха на новия диван, все още покрит с найлон.
Данс прибра глока в кобура си. Не вярваше момчето да е вътре — беше се спотаило в двора и бе побягнало, когато пристигнаха полицаите — но уменията, придобити от „Дименшън Куест“, изискваха предпазливост. Дали някак си не се е престорил, че побягва, а всъщност се е вмъкнал в къщата?
Вратата се отвори и огромният Албърт Стийл подаде глава.
— Нищо. Няма го.
Дишаше тежко — и заради преследването, и заради страничните ефекти от отровния химикал в къщата на Кели Морган.