И няколко червени рози

— Защо ние? — попита Хокън. — Нищо не сме му направили. Не сме писали в блога. Дори не знаем кой е.

Тя им обясни, че момчето разширява периметъра от потенциални жертви.

— Искате да кажете, че всички, споменати в блога, са в опасност?

— Така изглежда.

За минути в района се изсипаха полицаи, но така и не откриха нищо.

Как, по дяволите, им се измъкваше дете на велосипед. Просто изчезваше яко дим. Къде се криеше? В нечие мазе? В изоставен строеж?

Отвън заприиждаха първите коли с репортери — ванове със сателитни чинии — и първите оператори подготвяха камерите.

За да засилят още повече паниката в града.

Надойдоха и още служители на реда, включително велосипеден патрул.

— Ваша ли е още къщата в Сан Диего, господин Хокън? — попита Данс.

— Обявили сме я за продан, но още чакаме купувачи — обясни Лили.

— Искам да се върнете там.

— Няма никакви мебели — каза съпругът. — На склад са.

— Има ли при кого да отседнете?

— При родителите ми. Децата на Доналд са при тях.

— Тогава вървете при тях, докато намерим Травис.

— Бихме могли — съгласи се жената.

— Ти иди — каза Доналд. — Аз няма да напусна Джим.

— Не можете да му помогнете — намеси се Данс.

— Напротив. Моралната подкрепа е важна. Изживява ужасен период. Има нужда от приятели.

— Убедена съм, че оценява лоялността ви — продължи Катрин, — но вижте какво се случва. Момчето знае къде живеете и очевидно ви е набелязало.

— Може да го заловите след половин час.

— Не е сигурно. Настоявам, господин Хокън.

— Няма да го напусна — твърдо отсече мъжът. После смекчи тона: — Трябва да ви обясня. — Хвърли поглед към жена си и продължи: — Първата ми съпруга Сара почина преди няколко години.

— Моите съболезнования.

Хокън вдигна рамене. Не търсеше съчувствие. Ситуация, до болка позната на Данс.

— Джим заряза всичко. След час беше при мен. Цяла седмица остана при мен и децата. Помагаше ни — на нас и на родителите на Сара — за всичко. За погребението, за домакинстването и прането. Аз бях като парализиран. Нищо не можех да правя… Може би ми спаси живота. И със сигурност ми спаси разума.

Данс не успя да потисне спомена за месеците след смъртта на съпруга си, когато Мартин Кристенсен — като Чилтън — й помагаше безрезервно. Тя не би посегнала на живота си — заради децата — но неведнъж си мислеше, че полудява.

Разбираше чувствата на Доналд Хокън.

— Няма да си тръгна — повтори твърдо той. — Няма смисъл да настоявате. — После прегърна жена си и каза:

— Но ти се върни. Искам да отидеш.

— Не, оставам с теб — без никакво колебание заяви Лили.

Данс забеляза как в очите й греят обожание, щастие и решимост… Сърцето й подскочи. „Той също е изгубил първата си съпруга, преодолял е мъката и е открил отново любовта. Възможно е — помисли си Данс. — Виждаш ли?“