Сянката на койота

— Пих достатъчно — навъсено отговори Ото.

— Мислиш ли, че ще можеш да го познаеш по снимката?

— Не знам дали бих познал и бившата си съпруга. Втората. Първата не я познах, когато я видях.

— Бих искал да ти поръчаме кафе.

— Нужно ми е отрезвително заведение.

Детективите успяха да намерят място в средата на оскъдно осветеното помещение и започнаха да оглеждат тълпата — смесица от професионалисти, бизнесмени, работници и неколцина морски пехотинци и рокери. Имаше множество млади русокоси красавци, чиито лица не можеха да видят ясно. Весела група мъже накара Ото да се сниши над маса, където всеки седеше на коленете на другия. Бяха организирали състезание. Участници бяха малки пластмасови самонавиващи се играчки, които подскачаха от единия край на масата до другия. Играчките представляваха пластмасови пениси. На всеки бе поставен отличителен знак с цвета на собственика. Игривите пениси бяха украсени със сини панделки, картички за Деня на Свети Валентин и малки снимки на любовници.

— Е, това поне ми напомня за Холивуд — каза Ото. — Ако видя търговския представител на „Уилям Морис“ ръка за ръка с Хилсайдските удушвачи, ще знам, че съм си у дома.

Седемдесетгодишен мъж с опечалено лице и увиснала челюст гледаше с надежда момче с весела усмивка, облегнало се на стената. Младежът беше облечен в широка туника. Намигна на стареца, който отвори уста и без да издава звук, изпя думите на песента, звучаща по радиото. Марлене Дитрих пееше „Отново се влюбвам“ от „Синият ангел“.

— Той дори прилича на Дитрих — отбеляза Сидни.

— Но гласът му е малко по-плътен — прошепна Ото. — Нищо няма да излезе, защото ще припадна. И ако припадна, страхувам се, че ще се събудя в мотел „Меден месец“ в робски окови и къса поличка на балерина. Тук има повече педали, отколкото в английски пансион за момчета.

— Ще останем един час. Може да се окаже важно.

— Знам, знам. Само дето изпитвам опасения относно този случай. Разследването не е обикновено. Тук става нещо странно, при това не само в този бар.

— И ти го усещаш, нали? — каза Сидни и това го изненада.

Ото не беше объркан баща, загубил син. Само се беше развеждал два пъти, бе служил шестнадесет години в полицията и страдаше от кризата на средната възраст и от хронично изтощение. Ото беше само един обикновен детектив от голям град.

Чакаха един час и тъкмо се наканиха да тръгват, когато Ото сграбчи партньора си както патрулиращо ченге сграбчва пияница и каза:

— Сидни! Това е той!

Младият мъж беше облечен в дрехи на Калвин Клайн и имаше изискан педерастки вид на морски пехотинец. Това означаваше, че бялата му памучна фланелка не беше купена от пазара. Джинсите не бяха „Ливай Строс“. Коженото му яке не беше от Американските военновъздушни сили. Прическата му обаче беше като на морски пехотинец, но изрусена на кичури. Двете ченгета веднага огледаха хората наоколо, но младежът беше сам.