Сянката на койота
- Автор: Уэмбо Джозеф
- Язык: болгарский
- Переводчик: Юлия Чернева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Сянката на койота». Краткое содержание книги:
— Фиона — каза той, докато тя нагласяваше топката на площадката — красиво място, защитено от езеро с малък остров с три палми, обрасъл с червени азалии, — къщата ти… разкошна ли е? Или предпочиташ по-семпла обстановка?
— Бива си я, Ото — отвърна тя, удряйки топката по-добре, отколкото предишния път. Едно от стъклата на очилата й бе паднало и Фиона присвиваше очи през единствената леща. — Погледни ми блузата! В ирландските кръчми съм виждала по-чисти покривки за маса!
Втората партида от домашно приготвения коктейл с ямайски ром беше по-силна от първата. Ото изстреля топката към една къща близо до тринадесета площадка, като накара приятен на вид млад мъж по шорти и риза за голф да отскочи към шезлонга си и да се втурне към Ото, който се заклатушка да гони топката.
Младият мъж я ритна към него и извика:
— Заповядайте, господине.
— Благодаря — рече Ото и я запрати в противоположната посока.
— Получаваш безплатен удар — оригна се Фиона. — Всеки път, когато се приближиш до онази къща, получаваш безплатен удар.
— Защо?
— Не може да се приближаваш твърде много. Онзи хлапак е таен агент.
— Там ли живее той?
— Да — отговори Фиона, която имаше такъв вид, сякаш всеки момент щеше да заспи.
— Не мога да повярвам! — извика Ото и спря количката насред окосената част между двете дупки, за да огледа хората, които излязоха от задната врата на обикновената къща, после тупна Фиона на свой ред по рамото, изваждайки я от унеса, и прошепна: — Фиона! Това е той! Не, не е той! Да, той е!
— Кой? Хърман Мюнстър ли?
— Да. Току-що се спъна в градинския си маркуч. Той е!
Ото не беше толкова пиян, че да забрави грешките, които бе допускал неведнъж в подобни ситуации. Не искаше да рискува и да пропилее шанса си с Фиона. Беше достатъчно трезвен, за да съзнава, че никога през живота няма да му се предостави друга такава възможност.
Той планира стратегията си по най-добрия начин.
— В онези езера има костур — каза тя. — Обичаш ли да ловиш риба?
— О, да! — ентусиазирано отвърна той. — Много съм запален по риболова.
— Пък аз имам стръв на стената в къщата ми. Купих перуански гоблен от един от най-известните дизайнери в пустинята. И знаеш ли какво се оказа? Боклук, пълен с молци!
— И аз имах такъв гоблен — каза Ото и си спомни как го беше купил за тринадесет долара в Тихуана. Представляваше черно кадифе, на което бе изобразена гола индианка със сомбреро. — Нямам късмет с гоблените.
— А моите молци се превърнаха в червеи, преди да разберат къде се намират! Сега имам личинки!
— Уф! — оригна се Ото. — Не бива да имаш гоблен с личинки, Фиона.
— Ако съпругът ми беше жив, щеше да му даде да разбере на онзи малък педераст, дизайнера. Щеше да му насини и двете очи.
— Да ги направи бледоморави или червеникавокафяви, каквито са модерни, не сини. Няма да му подхожда.
И тогава му хрумна как да започне.
— Ти се нуждаеш от съпруг, Фиона — каза той и погали стика, приготвяйки се да унищожи купчинката пясък, на която бе нагласил топката си.
— Знам, Ото — въздъхна тя, отваряйки хладилника, за да пресуши остатъка от ямайския ром. — Чувствам се самотна.
— Да! — Ото въздъхна още по-дълбоко. — Не трябва да сме самотни през този период от живота си!
— Недей да говориш така, Ото! Та ти си още хлапе.
И в същия миг вдъхновението осени Ото Стрингър. Макар че никога през живота си не бе пушил, той извади две цигари от нейния пакет и ги пъхна в устата си така както бе направил Пол Хенрайд за Бет Дейвис в любимия филм на майка му. Запали ги, извади едната и нежно я сложи в устата на Фиона.
— Вече не съм млад, Фиона. На външен вид съм на средна възраст, но отвътре се чувствам стар. Плешив съм и съм толкова дебел, че мога да кърмя шест етиопчета едновременно. Но въпреки това вярвам, че подходящата жена може да разпали тлеещата жарава в мен!
— Ото, запалил си я откъм филтъра. Господи, как смърди!
— Ето, вземи моята, Фиона. Както и да е, не бива да бъдем сами.
— Мръкна се, Ото — рече тя, нагласявайки звука на радиото. — Ако не свършим скоро, ще ни трябват миньорски каски.
Ото печелеше време, импровизирайки заедно с Дюк Елингтън.
— „Няма да представляваш нищо, ако нямаш този замах“ — пееше той, като се олюляваше около купчинката пясък, опитвайки се да се стегне, за да удари топката.