Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
Отне му известно време след брака, за да признае пред себе си, че това е мъчение. Още си спомняше нощта, когато го беше признал, когато си беше казал — с обтегнати вени на китките, докато стоеше до леглото, гледайки надолу към Лилиан, — че си заслужава мъчението и че ще го понесе. Лилиан не го гледаше — тя оправяше косата си.
— Сега може ли да отида да спя? — попита тя.
Никога не беше възразявала, никога не му беше отказвала каквото и да е, подчиняваше се винаги, когато той го пожелаеше. Подчиняваше се, сякаш се съобразяваше с правилото, че понякога е нейно задължение да се превръща в неодушевен предмет, предназначен за употреба от съпруга й.
Тя не го порицаваше. Ясно даваше да се разбере, че смята за нормално мъжете да имат позорни инстинкти, които представляват тайната, грозната част от брака. Тя беше снизходително толерантна. Усмихваше се с развеселено отвращение на силата на онова, което той изпитваше.
— Това е най-позорното развлечение, което познавам — веднъж му каза тя, — но никога не съм поддържала илюзията, че мъжете са по-висши от животните.
Желанието му към нея беше умряло през първата седмица от брака им. Онова, което беше останало, беше просто нужда, която той не можеше да унищожи. Никога не беше влизал в публичен дом — понякога си мислеше, че самобичуването, което ще преживее там, не може да е по-лошо от това, което усещаше, когато биваше принуден да влезе в спалнята на жена си.
Често я заварваше да чете книга. Тя я отместваше, отбелязвайки страницата с бяла лента. Когато той лежеше изтощен, със затворени очи, все още задъхан, тя палеше лампата, взимаше книгата и продължаваше да чете.
Той си казваше, че заслужава мъчението, защото си беше пожелал никога да не я докосва отново и никога не успяваше да издържи на решението си. Презираше се за това. Презираше нуждата, в която нямаше и частица наслада или смисъл, която беше се превърнала просто в нужда от женско тяло, безименно тяло, принадлежащо на жена, която трябваше да забрави, докато я държи в прегръдките си. Убеждаваше се все повече, че тази нужда е поквара.
Не осъждаше Лилиан. Изпитваше към нея тъжно, безразлично уважение. Омразата му към собственото му желание го беше накарала да приеме доктрината, че жените са чисти и че чистата жена е неспособна на физическо удоволствие.
През тихата агония на годините на брака им имаше само една мисъл, която той не можеше да си позволи: мисълта за изневяра. Беше дал дума. Възнамеряваше да я спази. Това не беше вярност към Лилиан — не личността на Лилиан искаше да защити от безчестие, а личността на съпругата си.
Тъкмо за това си мислеше сега, застанал до прозореца. Не искаше да влиза в стаята й. Беше се борил срещу това. Беше се борил още по-ожесточено срещу осъзнаването на конкретната причина, поради която нямаше да го понесе тази вечер. Сетне, като я видя, изведнъж разбра, че няма да я докосне. Причината, която го беше довела тук тази вечер, беше същата, която го правеше невъзможно.
Стоеше неподвижен, усещайки се свободен от желанието, усещайки мрачното успокоение на безразличието към тялото си, към тази стая, дори към присъствието й тук. Беше се отвърнал от нея, за да не вижда лакираната й непорочност. Смяташе, че трябва да усеща уважение. Но усещаше погнуса.
— … но доктор Причът каза, че нашата култура умира, защото университетите ни трябва да зависят от подаянията на месарите, железарите и доставчиците на закуски.
Защо ли се беше омъжила за него? Този ясен, свеж глас не говореше наслуки. Тя знаеше защо е дошъл тук. Знаеше какво ще му причини, ако я види да взима малка сребърна пила и да продължи да говори весело, пилейки ноктите си. Говореше за партито.
Но не спомена Бъртрам Скъдър, нито Дагни Тагарт.
Какво беше търсила в брака си с него? Той усещаше присъствието на някаква студена, движеща сила в нея, но не намираше в това нищо осъдително. Никога не се бе опитвала да го използва. Не искаше нищо от него. Не намираше удовлетворение в престижа на индустриалната мощ — презираше я, предпочиташе собствения си приятелски кръг. Не преследваше пари — харчеше малко и беше безразлична към екстравагантността, която той можеше да си позволи. Той нямаше право да я обвинява или дори да прекрати връзката. Тя беше почтена съпруга в техния брак. Не искаше нищо материално от него.
Той се обърна и я погледна уморено.
— Следващия път, когато даваш прием — каза той, — се придържай към собствената си тълпа. Не кани хора, за които мислиш, че са ми приятели. Не държа да ги срещам в общество.