Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Благодаря ви, госпожице Тагарт — каза тя.
Пръстите на Дагни се сключиха около метала. Чувстваше единствено това, нищо друго.
Лилиан се обърна, защото Риърдън се беше приближил. Той взе диамантената гривна от ръката й, закачи я на китката й, вдигна ръката й до устните си и я целуна. Не погледна Дагни.
Лилиан се засмя — весело, с лекота, привлекателно, връщайки стаята към обичайното й настроение.
— Можете да си я получите обратно, госпожице Тагарт, когато промените мнението си — каза тя.
Дагни се беше обърнала. Чувстваше се спокойна и свободна. Напрежението си беше отишло. Нуждата да се измъкне беше изчезнала.
Тя закопча металната гривна на китката си. Харесваше й да усеща тежестта й върху кожата си. Необяснимо, но почувства полъх на женска суета, нещо, което никога не бе изпитвала преди: желанието да я видят да носи точно това украшение.
Чуваше откъслечно възмутени гласове в далечината:
— Най-обидния жест, който някога съм виждала… Беше злобно… Радвам се, че Лилиан й го върна… Пада й се, ако толкова иска да изхвърли няколко хиляди долара…
През останалата част от вечерта Риърдън остана до жена си. Участваше в разговорите й, смееше се с приятелите й, изведнъж се беше превърнал в отдаден, внимателен, възхитен съпруг.
Прекосяваше стаята, носейки поднос с питиета, поискани от някого в групата на Лилиан — недодялан акт на непринуденост, който никой не беше го виждал да прави преди, — когато Дагни се приближи към него.
Тя спря и го погледна, сякаш бяха сами в кабинета му. Тя стоеше като управник, с вдигната глава. Той я погледна отгоре. В погледа му — от върховете на пръстите до лицето й, тялото й беше голо, облечено само с неговата метална гривна.
— Съжалявам, Ханк — каза тя, — но трябваше да го направя.
Очите му останаха безизразни, но тя изведнъж разбра какво чувства той — искаше да я зашлеви.
— Не беше необходимо — студено каза той и се отдалечи.
Беше много късно, когато Риърдън влезе в спалнята на жена си. Тя беше още будна. На нощната й масичка светеше лампа.
Тя лежеше в леглото, облегната на възглавници от светлозелен лен. Нощницата й беше от бледозелен сатен и тя я носеше с недокоснатото съвършенство на манекен от витрина, бляскавите й гънки изглеждаха така, сякаш опаковъчната хартия още шумоли около тях. Светлината, приглушена до оттенъка на ябълков цвят, падаше на масичка, на която имаше книга, чаша плодов сок и тоалетни аксесоари със сребрист блясък, като хирургически инструменти. Ръцете й имаха нюанса на порцелан. На устните й имаше намек за бледорозово червило. Не показваше признаци на изтощение след партито — никакъв признак на живот, който може да бъде изтощен. Мястото беше като декоративна композиция — дама, приготвила се за сън, която не бива да бъде безпокоена.
Той все още носеше вечерното си облекло, вратовръзката му беше разхлабена, а над лицето му висеше кичур коса. Тя го погледна без изненада, сякаш знаеше какво му беше причинил последният час в неговата стая.
Той я гледаше мълчаливо. Отдавна не беше влизал в стаята й. Стоеше и му се искаше и сега да не беше влязъл.
— Не е ли обичайно да си говорим, Хенри?
— Ако искаш.
— Бих желала да изпратиш един от блестящите си експерти от фабриката да погледне нашата пещ. Знаеш ли, че угасна на партито и Саймънс се измъчи, докато я запали отново?… Госпожа Уестън каза, че най-доброто ни постижение е готвачът ни — направо обожавала ордьоврите… Балф Юбанк каза много странно нещо, каза, че си кръстоносец с дим от фабричен комин вместо перо… Радвам се, че не харесваш Франсиско д’Анкония. Не мога да го търпя.
Той не си даде труда да обясни присъствието си, или да прикрие поражението, да го признае, като си тръгне. Изведнъж вече нямаше значение какво предполага или чувства тя. Той отиде до прозореца и остана там, загледан навън.
Защо се беше омъжила за него? Това беше въпрос, който не беше си задал в деня на сватбата им преди осем години. Оттогава, в измъчената си самота, той си го беше задавал много пъти. Не беше открил отговор.
Не беше заради положението или за пари. Тя произлизаше от старо семейство, което имаше и двете. Името на семейството й не беше сред най-известните и богатството им беше скромно, но и двете бяха достатъчни, за да й позволят да се включи във висшите кръгове на нюйоркското общество, където я беше срещнал. Преди девет години той се беше появил в Ню Йорк като експлозия, в отблясъка на успеха на „Риърдън стийл“, успех, който бе смятан за невъзможен от експертите на града. Именно неговото безразличие го направи зрелищен. Той не знаеше, че очакват да се опита да купи пътя си нагоре в обществото и че очакват удоволствието да му откажат. Той нямаше време да забележи разочарованието им.