Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
Тя стоеше предизвикателно спокойно, защото в противен случай начинът, по който той я гледаше, изискваше да си тръгне ядосано. Стоеше както винаги, изправена и твърда, с нетърпеливо вдигната глава. Това беше лишената от женственост поза на управник. Но голото й рамо издаваше крехкостта на тялото под черната рокля, а позата само я правеше още по-женствена. Гордата сила ставаше предизвикателство пред нечия по-голяма сила, а крехкостта напомняше, че предизвикателството може да бъде победено. Тя не го осъзнаваше. Не беше срещала никого, способен да го види.
Той каза, гледайки надолу към тялото й:
— Дагни, какво великолепно прахосничество!
Тя трябваше да се обърне и да избяга. Чувстваше как се изчервява, за пръв път от години: изчервяваше се, защото изведнъж разбра, че думите му бяха назовали онова, което тя бе чувствала цяла вечер.
Тя избяга, опитвайки се да не мисли. Музиката я спря. Беше внезапен изблик от радиото. Тя забеляза Морт Лиди, който го беше пуснал, махайки на група приятели и крещейки:
— Ето го! Това е! Искам да го чуя!
Изригналият звук беше увертюрата на Четвъртия концерт на Хали. Той се издигаше в измъчен триумф и говореше за отрицанието на болката, като химн за далечно видение. След това нотите се разбиха. Сякаш шепа кал и камъчета беше хвърлена по музиката, а онова, което последва, беше звукът от стичането на калта и падането на камъчетата. Концертът на Хали се заклатушка и се превърна в популярен мотив. Мелодията му беше разкъсана, а дупките й — запълнени с хълцане. Великият израз на радост беше станал като дърдорене в бар. И все пак остатъците от мелодията на Хали му придаваха форма — именно мелодията го поддържаше като гръбначен стълб.
— Доста добре, нали? — самохвално и нервно се хилеше Морт Лиди на приятелите си. — Доста добре, а? Най-добрата филмова музика на годината. Докара ми награда. Докара ми дългосрочен договор. Да, това е моята музика за „Небе в задния ти двор“.
Дагни стоеше и гледаше стаята, сякаш едното сетиво можеше да замести другото, гледката да изгони звука. Бавно въртеше глава в кръг, опитвайки се да намери опора някъде. Видя Франсиско облегнат на една колона, със скръстени ръце, гледаше право към нея и се смееше.
Не трепери така, мислеше си. Измъкни се оттук. Това беше наближаването на гняв, който не можеше да контролира. Не казвай нищо. Движи се равномерно. Измъкни се.
Беше започнала да върви, внимателно, много бавно. Чу думите на Лилиан и спря. Лилиан го беше казвала много пъти тази вечер, в отговор на същия въпрос, но Дагни го чуваше за пръв път.
— Това ли? — казваше Лилиан, протягайки ръката си с металната гривна, за да я огледат две доста наконтени дами. — А, не, не е от железарията, а е много специален подарък от мъжа ми. Ами да, разбира се, че е ужасно. Но не виждате ли? Предполага се, че трябва да е безценно. Разбира се, бих го сменила за обикновена диамантена гривна по всяко време, но някак си май никой няма да ми предложи такава срещу него, макар и да е толкова ценно. Защо ли? Скъпа, това е първото нещо, направено изобщо от риърдънов метал.
Дагни не виждаше стаята. Не чуваше музиката. Чувстваше натиска на мъртва тишина в тъпанчетата си. Не знаеше какво е станало преди това, нито пък онова, което трябваше да стане впоследствие. Не разпознаваше участниците, нито себе си, нито Лилиан, нито Риърдън, нито значението на действията си. Беше един-единствен миг, поразил я извън контекста. Беше чула. Гледаше гривната от синьо-зелен метал.
Усети как нещо се изтръгва от китката й и чу собствения си глас да казва в пълна тишина, съвсем спокойно, глас, студен като скелет, оголен от всякаква емоция.
— Ако не си такава страхливка, за каквато те мисля, ще я размениш.
На дланта на ръката си протягаше диамантената си гривна на Лилиан.
— Не говорите сериозно, нали, госпожице Тагарт? — каза женски глас. Не беше гласът на Лилиан, очите на Лилиан бяха приковани в нея. Видя ги. Лилиан знаеше, че говори сериозно.
— Дай ми тази гривна — каза Дагни, вдигайки по-високо дланта си, през която проблясваше диамантената верижка.
— Това е ужасно! — извика някаква жена. Беше странно, че викът се открои толкова остро. Сетне Дагни разбра, че около тях са застанали хора, които стоят и мълчат. Сега чуваше звуковете, дори музиката — беше обезобразеният концерт на Хали, някъде далеч. Видя лицето на Риърдън. Гледаше така, сякаш нещо в самия него беше обезобразено като музиката, тя не знаеше от какво. Той ги наблюдаваше. Устата на Лилиан се изкриви във формата на полумесец. Наподобяваше усмивка. Тя рязко откачи металната гривна, хвърли я на дланта на Дагни и взе диамантената верижка.