Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Първа част: Не им противоречи)». Краткое содержание книги:
— Живеем в странен свят — каза старата мома с нисък глас.
— Прочетох една статия — равно каза една жена. — В нея се казваше, че неприятните времена са добри за нас. Добре е, че хората обедняват. Да търпиш лишения е морална добродетел.
— Сигурно е така — каза неубедено друга.
— Не бива да се притесняваме. Чух една реч, според която е безполезно да се притесняваме или да обвиняваме някого. Никой не може да промени начина си на действие, просто обстоятелствата са го направили така. Не можем да направим нищо за каквото и да е. Трябва да се научим да го понасяме.
— Така или иначе, каква е ползата? Каква е съдбата на човека? Не е ли била винаги да се надява, но никога да не постига? Мъдрецът е единственият, който не се опитва да се надява.
— Това е правилното отношение.
— Не знам… Вече не знам кое е правилно… Как изобщо можем да разберем?
— Така или иначе, кой е Джон Голт?
Дагни се извърна рязко и се отдалечи. Една от жените я последва.
— Но аз наистина знам — каза тя с мек, тайнствен глас, сякаш споделяше тайна.
— Какво знаете?
— Знам кой е Джон Голт.
— Кой? — попита напрегнато Дагни и спря.
— Познавам човек, който е познавал лично Джон Голт. Този човек е стар приятел на една моя леля. Бил е там и е видял случката. Знаете ли легендата за Атлантида, госпожице Тагарт?
— За какво?
— За Атлантида.
— Ами… смътно.
— Островите на блажените. Така са ги наричали гърците преди хиляди години. Казвали, че Атлантида е място, на което живеят героичните духове, в щастие, непознато на останалата част от света. Място, до което само духовете на героите имали достъп, и което достигали без да умират, защото носели в себе си тайната на живота. Дори и тогава Атлантида била изгубена за човечеството. Но гърците знаели, че е съществувала. Опитвали се да я намерят. Някои от тях твърдели, че е под земята, скрита в сърцето й. Но повечето от тях твърдели, че е остров. Блестящ остров в Западния океан. Може би са мислели за Америка. Така и не я открили. А векове след това хората казвали, че това е само легенда. Не й вярвали, но не спирали да я търсят, защото знаели, че трябва да я открият.
— Добре, ами Джон Голт?
— Той я е намерил.
Интересът на Дагни беше изчезнал.
— Кой е бил той?
— Джон Голт бил милионер, човек с неоценими богатства. Плавал на яхтата си една нощ в средата на Атлантика, борейки се с най-лошата буря, разразявала се някога над света, когато я намерил. Видял я в дълбините, където била потънала, за да избегне досега на хората. Видял кулите на Атлантида да блестят на дъното на океана. Била такава гледка, че който веднъж я видел, не искал повече да гледа останалия свят. Джон Голт потопил кораба си и потънал с целия си екипаж. Всички избрали да го направят. Моят приятел бил единственият оцелял.
— Колко интересно.
— Моят приятел го е видял със собствените си очи — каза жената обидено. — Станало е преди много години. Но семейството на Джон Голт потулило историята.
— И какво е станало с богатството му? Не си спомням да съм чувала някога за богатството на Голт.
— Потънало с него — враждебно добави жената. — Не е необходимо да вярвате.
— Госпожица Тагарт не вярва — каза Франсиско д’Анкония, — но аз вярвам.
Те се обърнаха. Той ги беше последвал и ги гледаше с нахалството на преувеличена убеденост.
— Нима сте вярвали някога в каквото и да е, сеньор Д’Анкония? — ядосано попита жената.
— Не, госпожо.
Той се разсмя на рязкото й отдалечаване. Дагни попита студено:
— Къде е смешното?
— Смешното е тази глупачка. Не знае, че всъщност казва истината.
— Да не би да очакваш да повярвам?
— Не.
— Тогава какво ти е толкова забавно?
— Доста неща наоколо. За теб не е ли?
— Не.
— Е, това е едно от нещата, които намирам за забавни.
— Франсиско, би ли ме оставил на мира?
— Вече съм го направил. Не забеляза ли, че ти ме заговори първа тази вечер?
— Защо продължаваш да ме зяпаш?
— От любопитство.
— За какво?
— За реакцията ти към нещата, които не намираш за забавни.
— Защо трябва да те интересува реакцията ми към каквото и да е?
— Това си е моят начин да се забавлявам, което между другото ти не правиш, нали, Дагни? Освен това ти си единствената жена тук, която си заслужава да се гледа.