Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
— Ханк… — виновно прошепна Дагни с отчаяно удивление пред собствения си срив.
— Тихо, скъпа.
Тя отпусна лице на коленете му; остана неподвижна, борейки се за покой, борейки се срещу напрежението на неизказана мисъл: той беше успял да понесе и да приеме речта й единствено като признание за нейната любов; това правеше истината, която щеше да му каже сега, по-нечовешки удар, отколкото имаше право да нанесе. Изпита ужас при мисълта, че няма да има силата да го направи, но и при мисълта, че все пак ще го стори. Когато отново вдигна очи, той прокара ръка по челото й и отмести косата от него.
— Свърши, скъпа — каза той. — Най-лошото мина и за двама ни.
— Не, Ханк, не е.
Той се усмихна и я дръпна да седне до него, с глава на рамото му.
— Не казвай нищо сега — каза той. — Знаеш, че и двамата разбираме всичко, което трябва да се каже, и ще говорим за него, но не и докато не спре да те наранява толкова много.
Ръката му се придвижи до линията на ръкава й, надолу по полата, с такъв лек натиск, че сякаш не усещаше тялото под дрехите, сякаш си връщаше контрола не върху нейното тяло, а само върху представата си за него.
— Понесе твърде много — каза той. — Както и аз. Нека ни пребият. Няма нужда и ние да им помагаме. Без значение срещу какво трябва да се изправим, помежду ни не може да има страдание, не може да има допълнителна болка. Нека тя идва от техния свят. Няма да дойде от нашия. Не се бой. Няма да се нараняваме. Не и сега.
Тя вдигна глава и я поклати с горчива усмивка — в движението й имаше отчаяна ярост, но усмивката беше знак за възраждане — възраждане на желанието да се изправи срещу отчаянието.
— Ханк, адът, през който те преведох през последния месец… — гласът й трепереше.
— Това е нищо в сравнение с ада, през който аз те прекарах през последния час — неговият глас беше спокоен.
Тя стана, закрачи из стаята, за да докаже, че има сили, а стъпките й бяха като думи, които му казваха, че не бива да я щади повече. Когато спря и се обърна към него, той се изправи, сякаш беше разбрал нейния мотив.
— Знам, че направих нещата по-трудни за теб — каза тя и посочи радиото.
Той поклати глава.
— Не.
— Ханк, има нещо, което трябва да ти кажа.
— И аз също. Ще ми позволиш ли да говоря пръв? Виждаш ли, това е нещо, което трябваше да ти кажа отдавна. Ще ми позволиш ли да говоря — и да ми отговориш, след като свърша?
Тя кимна. Той я погледна за миг, застанала пред него, сякаш за да разгледа подробно фигурата й, момента и всичко, което ги беше довело до него.
— Обичам те, Дагни — тихо каза той, с простотата на непомрачено, макар и лишено от усмивка щастие.
Тя щеше да заговори, но осъзна, че не може, дори и той да го беше позволил, тя спря непроизнесените си думи, а движението на устните й беше единственият й отговор. После наведе глава в знак, че го приема.
— Обичам те — като същата ценност, същият израз, със същата гордост и значение, с които обичам работата си, завода, метала, часовете ми зад бюрото, при пещите, в лабораторията, в мините, както обичам способността си да работя, способността си да виждам и познавам, както обичам действието на ума си, когато решавам химично уравнение или възприемам изгрев, както обичам нещата, които съм направил и които съм почувствал — като мой продукт, като мой избор, като форма на моя свят, като най-добро мое огледало, като съпругата, която никога не съм имал, като онова, което прави възможно всичко друго: като моята сила да живея.
Тя не сведе лицето си, задържа го изправено и открито, за да го чуе и приеме чутото, точно както той искаше и заслужаваше.
— Обичах те от първия ден, в който те видях, на една товарна платформа на страничен коловоз на гара Милфорд. Обичах те, когато пътувахме в кабината на първия локомотив по линията „Джон Голт“. Обичах те в коридора на къщата на Елис Уайът. Обичах те на другата сутрин. Знаеше го. Но аз трябва да ти го кажа, както ти го казвам сега, трябва да изкупя всички дни и да им позволя да бъдат изцяло онова, което бяха за двама ни, обичах те. Знаеше го. Аз — не. И защото не го знаех, трябваше да го науча, докато седях на бюрото си и гледах удостоверението за дарение на Риърдънов метал.