Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Тя се качи в първото такси, което видя, и даде адреса на апартамента си. Когато колата тръгна, тя забеляза, че радиото пред шофьора свети, но мълчи и пропуква сухо от статичното електричество: беше настроено на честотата на Бъртрам Скъдър. Тя се облегна назад, чувствайки само тъгата, че решителното й действие вероятно беше помело човека, който може да не поиска да я види никога вече. За пръв път усещаше колко безнадеждно е да го намери, ако той не иска да бъде открит, по улиците на града, из градовете на континента, в каньоните на Скалистите планини, където целта беше скрита под екран от лъчи. Но нещо й оставаше, като дънер, понесен от течението на празнотата, парче дърво, за което се беше държала по време на предаването, и тя знаеше, че това е нещо, което няма да изостави, дори да изгуби всичко друго — беше гласът му, който казваше: „Никой не остава тук, като фалшифицира реалността по какъвто и да е начин“.
— Дами и господа — изскочи изведнъж от пращенето на статичното електричество гласът на говорителя на Бъртрам Скъдър, — поради технически проблеми извън нашия контрол станцията ще остане извън ефир, докато проблемът не бъде отстранен.
Шофьорът на таксито се изхили презрително и изключи радиото. Когато слезе и му подаде парите, той й върна рестото и внезапно се наведе, за да я огледа от по-близо. Беше сигурна, че я е разпознал и отвърна твърдо на погледа му. Горчивото му лице и покритата с кръпки риза бяха износени от безнадеждната, изгубена битка. Когато му подаде бакшиша, кой каза тихо, искрено, тържествено, с нещо повече от благодарност за монетите:
— Благодаря ви, госпожо.
Тя се извърна бързо и побърза да влезе в сградата, за да не му позволи да види емоцията й, изведнъж станала по-силна, отколкото можеше да понесе.
Беше навела глава, докато отключваше вратата на апартамента, и светлината стигна до нея изотдолу, откъм килима, преди да се изправи с удивление и да види, че апартаментът е осветен. Пристъпи напред и видя Ханк Риърдън в другия край на стаята. Застина, поразена от две неща: едното беше неговото присъствие, не беше очаквала да се върне толкова скоро; другото беше изражението му. Лицето му имаше толкова твърдо, уверено, зряло и спокойно изражение, в леката му полуусмивка, в ясните му очи, че сякаш за един месец беше остарял с десетилетия. Но остарял така, както хората растат — във възгледите си, в поведението, в силата си. Тя си помисли, че тъкмо той, който беше преживял един месец агония, когото беше наранила толкова дълбоко и щеше да нарани още по-дълбоко, сега той щеше да й даде подкрепа и утеха, неговата сила щеше да защити и двама им. Остана неподвижна само за миг, но видя как усмивката му се разширява, сякаш четеше мислите й и й казваше, че няма от какво да се бои. Чу слабо изщракване и видя на масата до него смълчаното радио. Очите й се преместиха към неговите въпросително, и той отговори с едва доловимо кимване, само със свеждане на клепачите — беше чул предаването.
Тръгнаха едновременно един към друг. Той сграбчи раменете й, лицето й се обърна към неговото, но той не докосна устните й, взе само ръката й и целуна дланта, пръстите, китката — единствен поздрав, който беше дочакал с толкова много страдание. И внезапно, съсипана от целия ден, от целия месец, тя захлипа в ръцете му, притисната в него, хлипаше така, както никога не беше го правила в живота си, като жена, отстъпила пред болката, като последен, безсилен протест срещу нея.
Той я хвана така, че да стои и да се движи само чрез неговото тяло, заведе я до кушетката и се опита да я накара да седне до него, но тя се плъзна на пода, седна в краката му и зарови лице в коленете му, като продължи да хлипа беззащитно, без да се крие.
Той не я вдигна, остави я да плаче, обгърнал я плътно с ръце. Тя усещаше ръката му по главата си, по рамото, усещаше защитата на неговата твърдост, която сякаш й казваше, че както нейните сълзи бяха и за двама им, така и той знаеше — познаваше болката й, изпитваше я, разбираше я, и все пак можеше да я приеме спокойно, а спокойствието му облекчаваше нейния товар, като й даваше право да се прекърши тук, в краката му, като й казваше, че той може да носи онова, което тя вече не може да понесе. Осъзна, че това е истинският Ханк Риърдън, и независимо каква обидна жестокост беше привнасял в първите им нощи заедно, независимо колко често тя беше изглеждала по-силната от двамата, това винаги е било вътре в него, в корена на тяхната връзка — силата му, с която щеше да я защитава, ако някога нейната изчезнеше. Когато изправи глава, той се усмихваше.