Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)
- Автор: Ранд Айн
- Серия: Атлас изправи рамене #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петьо Ангелов
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)». Краткое содержание книги:
Бъртрам Скъдър я зяпаше — не това беше речта, която беше очаквал, и чувстваше неясна паника, че не трябва да я оставя да продължи, но тя беше специален гост, за когото управниците от Вашингтон бяха наредили да бъде третиран внимателно; не беше сигурен дали може да я прекъсне или не, освен това му харесваше да слуша подобни истории. В кабината за публиката Джеймс Тагарт и Лилиан Риърдън бяха замръзнали, като животни, парализирани от фаровете на влак, който лети към тях — те бяха единствените присъстващи, които знаеха връзката между думите, които чуваха, и темата на предаването; вече беше твърде късно да мърдат; не смееха да поемат отговорността от движението и от всичко, което щеше да последва.
В контролната зала един млад интелектуалец от хората на Чик Морисън беше готов да прекъсне предаването в случай на неприятно развитие, но не виждаше политическо значение в речта, която слушаше, в нея нямаше никакъв елемент, който да разпознае като опасен за господарите си. Беше свикнал да слуша речи, изтръгнати с неизвестно какъв натиск от несъгласни жертви, и заключи, че това е случай на реакционерка, притисната да признае за скандал и следователно речта има някаква политическа стойност; освен това беше и любопитен.
Горда съм, че избра мен, за да му доставя удоволствие, и че тъкмо той беше моят избор. Това не беше, както е за повечето от вас, случайна забежка и взаимно презрение. Беше най-висшата форма на възхищението ни един към друг, с пълното съзнание за ценностите, според които сме направили избора си. Ние сме хората, които не разделят ценностите на умовете от действията на телата си, хората, които не изоставят ценностите си като празни мечти, а ги осъществяват, които придават материална форма на мислите и реалност на ценностите, тези, които правят стоманата, железниците и щастието. И на тези от вас, които мразят мисълта за човешката радост, които искат да виждат човешкия живот като хронично страдание и неуспех, които искат хората да се извиняват за щастието или успеха си, за способностите, достиженията, богатството си — на тези от вас сега казвам: исках го, имах го, бях щастлива, познах радостта, чиста, пълна, лишена от вина радост, радостта, за която се ужасявате да чуете от което и да е човешко същество, радостта, която познавате единствено чрез омразата си към тези, които са били достойни да я постигнат. Добре, тогава ме мразете, защото аз я постигнах!
— Госпожице Тагарт — нервно каза Бъртрам Скъдър, — не се ли отклоняваме от темата за… В крайна сметка, вашите лични отношения с господин Риърдън нямат политическо значение, което…
— И аз си мислех, че нямат. А и съм дошла тук да ви говоря за политическата и моралната система, в която живеете в момента. Е, мислех си, че знам всичко за Ханк Риърдън, но има нещо, което научих едва днес. Ханк Риърдън е подписал удостоверението за дарение, с което предава Риърдънов метал, с изнудване под заплаха, че нашата връзка ще стане публично достояние. Било е изнудване — изнудване от представители на правителството ви, от вашите управници, от…
В мига, когато ръката на Скъдър се изстреля, за да бутне микрофона, от него се чу леко щракване, заедно с удара в пода, което означаваше, че интелектуалното ченге е спряло излъчването в ефир. Тя се разсмя, но нямаше кой да я види и да чуе смеха й. Фигурите, които се мятаха в стъклената кабина, си крещяха взаимно. Чик Морисън крещеше нецензурни псувни на Бъртрам Скъдър, Скъдър крещеше, че е бил против цялата идея, но са му наредили да го направи, Джеймс Тагарт изглеждаше като озъбено животно, докато ръмжеше на двамата най-млади асистенти на Морисън и избягваше ръмжането на трети, по-възрастен. Мускулите по лицето на Лилиан Риърдън бяха странно отпуснати, като крайниците на животно, проснато на пътя, неударено, но застигнато от смъртта. Блюстителите на морала пищяха какво мислят, че ще си помисли господин Мауч. „Какво да им кажа?“ — проплакваше говорителят и сочеше микрофона. „Господин Морисън, публиката чака, какво да им кажа?“ Никой не му отговори. Не се бореха какво да правят, а кого да обвинят. Никой не каза и дума на Дагни, нито погледна към нея. Никой не я спря, когато излезе.