Тайната на мъртвите
- Автор: Харпер Том
- Язык: болгарский
- Переводчик: Асен Георгиев
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Тайната на мъртвите». Краткое содержание книги:
В една вила на черногорското крайбрежие Аби Кормак става свидетел на бруталното убийство на нейния любовник, дипломата Майкъл Ласкарис. Последното, което помни, е насоченият срещу нея пистолет.
Докато Аби се опитва да сглоби последните няколко месеца от живота на Майкъл, за да стигне до истината, тя бързо установява, че всъщност изобщо не го е познавала. Наяве излизат опасни познанства с престъпни лица от миналото и загадъчни следи.
Какво свързва златната огърлица с християнски монограм, подарена й от Майкъл, с ръкопис от IV век, намерен до двореца на Константин Велики, и новооткрит надпис в римските катакомби?
В хода на проучванията й става ясно, че някой иска да опази тайна, съществувала от векове. И че този някой няма да се спре пред нищо…
Когато тя я целува, чувам от нея само три думи: Tu solus Dominus. Ти си единственият Господар.
Константинопол — април 337 г.
— Това беше добър ден — казва Константин. — Свършихме си работата.
— А на следващия, когато изгря слънцето, ти имаше два пъти повече провинции да управляваш и два пъти повече работа.
— Да, но бяхме свободни. — Той прекосява помещението и дръпва покривалото на една от статуите. Бяло брадато лице се вторачва в него. — Помниш ли, когато бяхме деца в Диоклециановия двор? Лежахме будни и се вслушвахме в скърцането на дъските, питайки се дали тази нощ ще започнат убийствата? Всяка вечер се молех на Бог да доживея сутринта. Бях толкова уплашен, че те карах да спиш в леглото ми.
— Но те не дойдоха.
— Смятах, че когато стана единствен Август, никога повече няма да ме е страх. — Той се взира в лицето на статуята. — И всеки ден оттогава се страхувам да не изгубя всичко.
— Какво правеше за теб Александър? — питам аз направо.
Константин се смръщва. Не му се ще да се връща в настоящето.
— Пишеше една история. Смяташе, че ако изложи всички събития в живота ми подред, ще намери някакъв модел. Божията воля.
— Нищо друго? — Константин е с гръб към мен и плъзга пръсти по мраморните гънки на наметалото на светеца. — Погледнах в кутията му и видях какво има вътре. Беше пълна с документи, които беше събрал. Но не такива, каквито ти би желал да влязат в неговата книга. Всъщност бих казал, че ти имаш не по-малък мотив да го искаш мъртъв, отколкото всеки друг.
— Александър беше усърден изследовател. С колкото повече факти разполагаше, толкова по-ясна картина на Божията воля щеше да представи. Осигурих му достъп до всеки архив и библиотека в този град. До всеки документ.
Спомням си какво намерих на Александровото писалище — бръснач, бурканче лепило. И внезапно всичко си идва на мястото.
— Той не е пишел история — обявявам аз. — Пренаписвал я е — и не в книгата си, а дълбоко в архивите. — Константин се извръща, за да слуша. По лицето му виждам, че съм прав. — Премахвал е завинаги всичко, от което те е било срам или те е излагало. Както скулпторът изсича отново лицето на статуя.
Когато проектът му е готов, никой няма да може да види конците.
— По-добро лице. — Константин се връща в центъра на ротондата. — В живота си постигнах толкова неща. Намерих разрушен свят и му дадох мир. Хидрата на управлението, която Диоклециан остави — отразях главите й една по една, докато чудовището не умря и всички му злини също. От деня, когато армията ме провъзгласи за Август в Йорк, мъчително умираха хора, защото други не искаха да пожертват старите богове, в които и без това никой не вярваше. Сложих край на това. Позволих на хората да вярват в каквото искат — дадох на империята Бог, който е достатъчно силен и достатъчно милостив, за да търпи различни мнения и дори грешки, Бог, който отхвърля насилието.
Сещам се за Симаховия роб някъде из мазетата на двореца. Представям си как е пищял.
— Но насилието си остава.
— Разбира се. — Сега е развълнуван. — Все пак живеем в света такъв, какъвто е, а не в онзи, който бихме желали. Ако работата беше лесна или безболезнена — от мен нямаше да има нужда. Ти повече от всеки друг знаеш какво ми струва това.
Обляга се на олтара, сякаш повече не може да стои прав. Има нещо, което трябва да бъде казано точно сега — последна възможност да разсее мъглата помежду ни. От години не сме стигали толкова близо до честност помежду си. Но не мога да продумам.
— Трябва да бъда помнен такъв, какъвто бях. — Вече почти се моли, но не на мен. Той говори с вечността. — Нещата, които постигнах, а не цената, която платих. Поне толкова заслужавам.
Иска историята да го обича.
— И накара Александър да се погрижи за това.
— Той знаеше всичко — всичко — и никога не ме е осъждал за каквото и да било. Затова трябваше да знам кой го е убил. Затова помолих теб.
— И след това осъди първата удобна изкупителна жертва?
Не съм го виждал по-развълнуван, най-после човекът в него ми се разкрива.
— Не ме ли слушаш? Не разбираш ли?
Вече не говорим за Александър и Симах. Застанали сме един срещу друг, разделени от олтара. Залязващото слънце хвърля пурпурни лъчи във въздуха и неговите дванайсет апостоли са безмълвни свидетели. Зная какво трябва да кажа.