Тайната на мъртвите

— Александър беше усърден изследовател. С колкото повече факти разполагаше, толкова по-ясна картина на Божията воля щеше да представи. Осигурих му достъп до всеки архив и библиотека в този град. До всеки документ.

Спомням си какво намерих на Александровото писалище — бръснач, бурканче лепило. И внезапно всичко си идва на мястото.

— Той не е пишел история — обявявам аз. — Пренаписвал я е — и не в книгата си, а дълбоко в архивите. — Константин се извръща, за да слуша. По лицето му виждам, че съм прав. — Премахвал е завинаги всичко, от което те е било срам или те е излагало. Както скулпторът изсича отново лицето на статуя.

Когато проектът му е готов, никой няма да може да види конците.

— По-добро лице. — Константин се връща в центъра на ротондата. — В живота си постигнах толкова неща. Намерих разрушен свят и му дадох мир. Хидрата на управлението, която Диоклециан остави — отразях главите й една по една, докато чудовището не умря и всички му злини също. От деня, когато армията ме провъзгласи за Август в Йорк, мъчително умираха хора, защото други не искаха да пожертват старите богове, в които и без това никой не вярваше. Сложих край на това. Позволих на хората да вярват в каквото искат — дадох на империята Бог, който е достатъчно силен и достатъчно милостив, за да търпи различни мнения и дори грешки, Бог, който отхвърля насилието.

Сещам се за Симаховия роб някъде из мазетата на двореца. Представям си как е пищял.

— Но насилието си остава.

— Разбира се. — Сега е развълнуван. — Все пак живеем в света такъв, какъвто е, а не в онзи, който бихме желали. Ако работата беше лесна или безболезнена — от мен нямаше да има нужда. Ти повече от всеки друг знаеш какво ми струва това.

Обляга се на олтара, сякаш повече не може да стои прав. Има нещо, което трябва да бъде казано точно сега — последна възможност да разсее мъглата помежду ни. От години не сме стигали толкова близо до честност помежду си. Но не мога да продумам.

— Трябва да бъда помнен такъв, какъвто бях. — Вече почти се моли, но не на мен. Той говори с вечността. — Нещата, които постигнах, а не цената, която платих. Поне толкова заслужавам.

Иска историята да го обича.

— И накара Александър да се погрижи за това.

— Той знаеше всичко — всичко — и никога не ме е осъждал за каквото и да било. Затова трябваше да знам кой го е убил. Затова помолих теб.

— И след това осъди първата удобна изкупителна жертва?

Не съм го виждал по-развълнуван, най-после човекът в него ми се разкрива.

— Не ме ли слушаш? Не разбираш ли?

Вече не говорим за Александър и Симах. Застанали сме един срещу друг, разделени от олтара. Залязващото слънце хвърля пурпурни лъчи във въздуха и неговите дванайсет апостоли са безмълвни свидетели. Зная какво трябва да кажа.