Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)
- Автор: Диккенс Чарльз
- Серия: Избрани творби в пет тома #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Розева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)». Краткое содержание книги:
Тя още не беше приготвила чая на мисис Кленъм, когато откъм вратата долетя тихото почукване, възвестяващо идването на малката Дорит. Мистрис Ефри се загледа в малката Дорит, която сваляше скромната си шапка във входното антре, и в мистър Флинтуинч, който почесваше брадата си и мълчаливо я наблюдаваше, сякаш очакваше да се случи нещо чудновато, което да й изкара ума или пък да избухне и да разкъса и тримата на малки парчета.
След чая на вратата се разнесе ново почукване и възвести появата на Артър. Мистрис Ефри слезе да му отвори, а той й каза:
— Добре, че си ти, Ефри. Искам да те попитам нещо.
Ефри отговори незабавно:
— За бога, не ме питай нищо, Артър! От страх съм си загубила ума, а на това отгоре и ми се присънват разни неща. Не ме питай нищо! Аз вече не знам кое — кое е и какво — какво е! — И бързо се отдалечи от него, без да приближи повече.
Понеже мистрис Ефри не обичаше да чете, а светлината в тъмната стая не бе подходяща за бродиране, дори да би имала желание за това, тя прекарваше вечерта в полумрака, от който се бе измъкнала за малко в нощта, когато Артър Кленъм се бе завърнал, отдадена на най-невероятни размишления и подозрения по отношение на своята господарка и своя съпруг и на шумовете в къщата. А когато пък се изпълняваха религиозните обязаности, размишленията й отвеждаха погледа на мистрис Ефри към вратата, като че ли очакваше в минути като тези някакъв тъмен образ да се появи оттам и да изпоплаши всичко живо.
Иначе Ефри нито веднъж не каза, нито пък стори нещо, с което да привлече вниманието на двамата умници към себе си по какъвто и да е начин освен понякога — обикновено по времето за лягане, когато внезапно изхвръкваше от тъмния си ъгъл и прошепваше с ужасено лице на мистър Флинтуинч, унесен в своя вестник край малката масичка на мисис Кленъм:
— Ето, Джеримая! Слушай! Какъв е този шум?
Междувременно шумът, какъвто и да беше той, бе стихнал и мистър Флинтуинч просъскваше така, сякаш току-що го е обидила до смърт:
— Ефри, старо, до гуша ми дойде, старо, до гуша ми дойде! Ти пак си сънувала!
Глава XVІ
Ничия слабост
Понеже часът за подновяване познанството със семейство Мийгълс беше настъпил, в един съботен ден Кленъм, изпълнявайки уговореното между него и мистър Мийгълс в Двора на кървящото сърце, се запъти към Туикнъм, където мистър Мийгълс притежаваше вила. И понеже времето беше слънчево и сухо и всеки английски път е привлекателен за човека, отсъствувал дълго от родината си, той изпрати чантата си по дилижанса, а сам тръгна пеша. Подобна разходка беше за него нова радост, с каквато рядко бе разнообразявал живота си в чужбина.
Той пое през Фулъм и Пътни заради удоволствието да повърви през полята. Там беше светло и слънчево; а когато се намери на пътя за Туикнъм, усети как настроението му се оправя и мислите му стават по-весели. Това бе станало бързо благодарение на здравословното раздвижване и приятния път. Скучно е да крачиш сам през полето, без да си мислиш за нещо. А Кленъм имаше да размишлява над многобройни неразрешени проблеми.
На първо място над въпроса, който никога не напускаше ума му — въпроса какво да предприеме оттук нататък; каква професия да си избере и в каква посока да я търси. Той съвсем не беше богат и всеки ден, прекаран в колебания и бездействие, превръщаше наследството му в източник на все по-големи безпокойства. Колкото пъти се замислеше как да увеличи това си състояние или как да го вложи, толкова пъти се връщаха и опасенията му, че някой е онеправдан заради него; а дори това само бе въпрос, за чието разрешение не достигаше и най-дългата разходка. Вълнуваха го освен това и отношенията между него и майка му, които сега бяха уравновесени и спокойни, но не и сърдечни, макар да я виждаше по няколко пъти в седмицата. Малката Дорит беше постоянен и най-важен обект на мислите му: защото, като си спомняше обстоятелствата на собствения си живот и ги свързваше с историята на нейния живот, той виждаше в това дребничко момиче единственото същество, с което можеха да го свържат, от една страна, чувство на искрено доверие и, от друга — на мило покровителство: чувства на уважение, на състрадание, на безкористен интерес, благодарност и съжаление. Когато си мислеше за нея и за възможността баща й да напусне тъмницата, подпомогнат от освобождаващата ръка на смъртта — единствената промяна на обстоятелствата, която според него щеше да му позволи да й стане такъв приятел, какъвто би желал, да промени целия й досегашен начин на живот, да изглади каменистия й път и да й даде подслон, той я приемаше в този смисъл като своя осиновена дъщеря, своето дете на Маршалси, положено кротко да спи. Ако съществуваше още една последна тема в мислите му и тя сочеше към Туикнъм, то нейната форма бе толкова неопределена, че не беше нищо друго освен преобладаващия фон, в който плуваха пред него останалите теми.