Малката Дорит (Избрани творби в пет тома. Том 3)

Беше прекосил поляните и ги бе оставил зад себе си, когато наближи до някакъв човек, забързан пред него и който, като го настигна, му се стори, че познава. Това впечатление се породи от начина, по който оня си обръщаше главата, и от замислената стойка, с която подтичваше напред. А когато мъжът тикна шапката си към темето и спря, за да обмисли нещо, Артър разбра, че това е самият Дениъл Дойс.

— Как сте, мистър Дойс? — запита Кленъм, настигайки го. — Драго ми е да ви видя отново, и то на по-здравословно място, а не в Министерството на разтакането.

— Ха! Приятелят на мистър Мийгълс! — възкликна общественият престъпник, като се оборави от пресмятанията, които си правеше наум, и му протегна ръка. — Драго ми е да ви видя, сър. Простете, но забравих как ви е името.

— О, нищо. То не е известно име. Не е Барнакл.

— Не, не — отвърна засмяно Дойс. — Сега се сетих как беше. Кленъм. Как сте, мистър Кленъм?

— Смея да се надявам, че сме се упътили към едно и също място, мистър Дойс — каза Кленъм.

— Искате да кажете към Туикнъм, нали? — възкликна Дойс. — Драго ми е да го чуя.

Те бързо се сближиха и разнообразиха пътя си с най-приятен разговор. Изобретателният обвиняем беше личност извънредно скромна и много разумна; и макар да бе обикновен човек, той така добре умееше да съчетае оригиналното и смелото в една идея с търпението и изпипването при изпълнението й, че в никакъв случай не би могъл да се нарече посредствен. Отначало бе трудно да го накара човек да говори за себе си и той отблъскваше опитите на Артър в тази насока с думи като: е, да, направил бил това, направил бил онова и еди-какво си било негово дело, а не знам какво си било негово откритие, но нали точно това му била работата, такава му била работата; докато постепенно се увери, че спътникът му искрено желае да чуе нещо повече за него, и се поотпусна. Тогава се разбра, че бил син на ковач и овдовялата му майка го пратила да чиракува при някакъв майстор на ключалки, докато „понаправил нещичко ново“ при майстора на ключалки и той го освободил от чираклъка и му направил подарък, който пък подарък му дал възможност да осъществи горещото си желание и да отиде да се учи при един практикуващ инженер, при когото здравата се трепал и здравата гладувал цели седем години. Когато времето на учение изминало, той останал да работи пак там още седем-осем години на надница; после заминал за Шотландия и там, на бреговете на реката Клайд, в индустриалните центрове, учил, пилил, чукал и допълнял знанията си теоретически и практически още шест-седем години. Там получил предложение да замине за Лион и го приел; а от Лион го поканили да работи в Германия, от Германия пък да отиде в Санкт Петербург, където му провървяло великолепно — по-добре от всякъде другаде. И все пак, естествено, той чувствувал предпочитание към своята страна и копнеел да се прояви точно там, както и да даде своята дан, с каквото може, именно там, а не някъде другаде. Така се завърнал в родината си. А в родината основал собствена работилница, правил открития и ги прилагал, пробивал си път, докато най-сетне, след десетгодишно прилежание и усилия, бил включен в списъка на Великия британски почетен легион, легиона на Отхвърлените от Министерството на разтакането, и бил декориран с Великия британски орден за заслуги — Образът на безобразията на Барнакловци и Стилтстокинговци.