Тайната история
- Автор: Тартт Донна, Тарт Дона
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 9789543651566
- Переводчик: Стефан Аврамов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Тайната история». Краткое содержание книги:
Едно момче се озовава за първи път в Нова Англия. Загърбил мизерното и ненавистно минало, Ричард пристига в колежа Хампдън, изпълнен с надежди и амбиции. Много скоро сънливият, нереален живот в колежа го въвлича в упоителния си водовъртеж — особено след като се осъществява копнежът му да бъде приет в елитарната група на петима студенти, изучаващи класическата древност. Четири момчета и едно момиче — изискани издънки на заможни семейства, хладни, непристъпни и самоуверени; това са хората, чиито съдби се преплитат необратимо с живота на Ричард. Приемането му в елитния кръг има своя цена — много скоро той научава страшната тайна, споила допълнително връзката между петимата… тайна, свързана с възраждане на древни ритуали, с невинно пролята кръв, която вика за отмъщение… И това е само началото.
Един следобед пиехме кафе в едно заведение. Бъни преразказваше неспирно историята, а аз забелязах, че на съседната маса седеше мъж, който попиваше всяка негова дума. Станахме да си вървим. Той също се изправи. Не знаех какво да мисля. Знаех, че е немец, защото го бях чул да си говори със сервитьора, но нямах представа дали знае английски, дали Бъни е произнасял достатъчно отчетливо фразите, та онзи да е схванал нещо. Може би беше просто хомосексуален, но не исках да поемам никакви рискове. Избрах много заобиколен път, за да се приберем — криввах насам-натам и бях убеден, че сме му се изплъзнали, но се оказа, че бъркам, защото когато се събудих на другата сутрин и погледнах през прозореца, той седеше до фонтана. Бъни беше въодушевен. За него всичко беше като в шпионски филм. Искаше да излезе, за да види дали онзи ще се опита да ни проследи и на практика трябваше да приложа сила, та да го спра. Цяла сутрин гледах през прозореца. Германецът се мотаеше наоколо, изпуши няколко цигари и след два-три часа изчезна. Бъни беше започнал да се оплаква още от обяд, но чак в четири излязохме да си вземем нещо за ядене, защото врявата, която вдигаше, стана нетърпима. Бяхме изминали няколко пресечки след площада, когато ми се стори, че отново видях германеца, който вървеше на известно разстояние зад нас. Обърнах се и тръгнах срещу него, защото исках да го срещна лице в лице, но той изчезна. Само след няколко минути отново се обърнах назад и той пак се появи и тръгна по петите ни.
Дотогава само се притеснявах, но след тази случка започнах сериозно да се страхувам. Веднага кривнахме в една странична уличка и по заобиколни пътища се прибрахме вкъщи — Бъни така и не обядва него ден, и ме подлуди. Седях до прозореца, докато се стъмни, нареждах му да мълчи и се опитвах да измисля какво да правя. Не бях убеден, че германецът знаеше къде живеем, иначе защо щеше да броди по площада вместо направо да дойде в апартамента ни, ако имаше нещо да ни казва? Както и да е. Посред нощ напуснахме стаите и се регистрирахме, за радост на Бъни, в „Екселсиор“. Знаеш как е, рум сървис. През остатъка от пребиваването ми в Рим непрестанно се озъртах, за да видя германеца, Бога ми, дори все още го сънувам, но така и не го видях никога повече.
— Какво мислиш, че е искал? Пари?
Хенри вдигна рамене:
— Кой знае. За съжаление по онова време ми бяха останали много малко пари. Разходките на Бъни до шивача и разни други негови прищевки напълно ми изпразниха джобовете, капакът беше, когато се наложи да се пренесем в хотела — не ми пукаше за парите, наистина, но той ме влудяваше. Нито за минута не ме оставяше сам. Беше невъзможно да пиша писмо или да се обадя по телефона и Бъни да не се промъква някъде зад гърба ми, arrectis auribusi112 и опитващ се да подслушва. Използваше, че съм влязъл да се къпя и ровеше из нещата ми. Когато се връщах в стаята си, намирах дрехите си в скрина на топка и трохи между страниците на тетрадките си. Всяко мое действие събуждаше подозренията му.
Търпях, докато можех, но започна да ме обзема отчаяние, а и, честно казано, никак не ми беше добре. Знаех, че е опасно да го оставя съвсем сам в Рим, но ежедневието ми с всяка изминала минута ставаше все по-непоносимо и накрая стана пределно ясно, че оставането ни в града изобщо няма да реши проблемите. Бях осъзнал, че при никакви обстоятелства ние четиримата не можехме да се върнем в колежа напролет. Въпреки че, както виждаш, сега сме тук. Трябваше да изработим план, който вероятно щеше да бъде чиста Пирова победа, а и най-вероятно нямаше да бъде добър. Но за тази цел се нуждаех от време и тишина, няколко седмици спокойствие в Щатите, за да реша какво ще правя. Речено-сторено, една нощ в „Екселсиор“, когато Бъни беше пиян и спеше като пън, си опаковах багажа, оставих му билета и две хиляди долара, взех такси, което ме откара на летището и се качих на първия самолет за дома. Не му оставих никаква бележка.
— Оставил си му две хиляди долара? — попитах втрещен.
Хенри сви рамене, а Франсис поклати глава и изсумтя:
— Това не е нищо.
Зяпнах ги.
— Наистина не е нищо — меко допълни Хенри. — Не искам да ти казвам колко ми струваше това пътуване до Италия. Родителите ми са щедри, но не са чак толкова щедри. Като изключим последните няколко месеца, досега никога не ми се е налагало да им искам пари. Спестяванията ми на практика се стопиха, а и не знам докога ще продължават да вярват на историите за скъпоструващи ремонти по колата и т.н. Готов бях да приема всички капризи на Бъни, но той сякаш не разбира, че все пак съм колежанин на издръжка и джобът ми не е бездънен… Най-ужасното на всичко това е, че не му се вижда краят. Не знам какво ще се случи, ако на родителите ми им писне и ме отрежат, а вероятността това да се случи е огромна, при условие, че нещата продължават в същия дух.