Дни на кръв и звездна светлина
- Автор: Тейлор Лэйни
- Серия: Daughter of Smoke and Bone #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК ЕГМОНТ БЪЛГАРИЯ
- ISBN: 978-954-27-1249-7
- Переводчик: Анелия Янева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Дни на кръв и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Сред плясък на криле решил и той да полети.
Тогава нямал време да премисля как и защо се е случило всичко, нито пък кой го е направил – дори не му идвало наум, че зад него стои някой, докато не се озовал достатъчно далече, с избистрен ум и без потеря по петите, много, много далече. Едва тогава си позволил да се прислони край едно дърво, за да си поеме дъх. Колибропеперудата била вече мъртва, когато я открил – заплетена в ризницата му, малка жертва на хаоса, но в същото време – това веднага го разбрал – и някакъв знак.
Той погледна Кару и каза колебливо:
– Не мога със сигурност да кажа, че... той... го е направил.
– Той? – Кару застана нащрек. – Не знам за кого говориш.
Зири я изгледа дълго и изпитателно. Тя с нищо, дори с дребна подробност не напомняше Мадригал. Формата на лицето ѝ беше различна, очите ѝ бяха черни, а не кафяви. Устата ѝ не беше толкова широка, косата ѝ беше синя, нямаше рогове и беше човек. Пазейки и досега ясен спомен за образа на Мадригал, както и за бала по случай рождения ден на Войнолюбеца, когато дойде началото на края, той не виждаше общо между Кару и случилото се тогава. Почти беше на път да повярва, че и самата тя не съзира връзка. Запита се дали Кару наистина има нужда да научи всичко. Не че той изгаряше от желание да говори за ангела. За нейния любовник. Може би е достатъчно, че ѝ показа птичката. А тя от тук нататък да си мисли каквото иска. Пък нали и без това самият той не беше сигурен дали е прав.
И все пак вярваше, че има едно-единствено обяснение защо е още жив и не можеше да го премълчи.
– Аз така и не го видях – продължи разказа си и този път Кару не попита за кого говори. Мълчеше, все още нащрек, предпазлива. – Може и да греша – каза Зири, – но нищо друго не ми идва на ум. Никога преди не съм чувал да се призовават птици, освен тогава, на бала на Войнолюбеца. И... наметката.
Очите ѝ се разшириха от изненада.
– Как е възможно да знаеш това?
Лицето на Зири пламна. Той сведе поглед и си призна:
– Наблюдавах те.
Преди осемнайсет години на бала на Войнолюбеца Зири беше просто едно малко момче в тълпата. Наблюдаваше как Мадригал танцува с един непознат и от цялата си душа желаеше да е на неговото място, пожелаваше си да бъде голям, пожелаваше си, пожелаваше, пожелаваше, напразно си пожелаваше. Естествено, тогава не се досети, че непознатият е серафим, затова пък видя нещо, което никой друг не забеляза: че е един и същи мъж с различни маски, а тя танцува с него отново и отново. Имаше нещо сладостно мъчително и покорно в движенията ѝ, което подсказваше за някаква мистерия, възможна единствено между възрастните – точно обратното на безразличието и студенината спрямо Тиаго. А когато безцелно реещите се из въздуха колибропеперуди образуваха пелерина и се спуснаха под съзвездието от фенери върху голите ѝ рамене, Зири също ги видя. Разбра, че това е магия и че е дело на непознатия. Мъжът вдигна Мадригал във въздуха заедно с нейната жива наметка и пак я спусна на земята. Тогава дори за едно малко момче стана ясно, че между тях двамата има някаква магия, даже нещо повече от магия.
Зири беше наблюдателно момче и забелязваше много неща, които тогава не беше способен да разбере. Той видя Мадригал да умира и не проумя въодушевлението – екстаза – на тълпата при нейната екзекуция. Не проумя защо единственият, който скърби за нея, е врагът, застанал на колене и целият покрит с кръв след изтезанията. Зири никога нямаше да забрави виковете на Акива – пълното отчаяние, яростта, чувството за безпомощност. Те и сега си оставаха най-страшното нещо, което някога е чувал.
Той видя и Тиаго в същия този ден – смразяващо бяло присъствие на балкона на палата, неподвижно и незатрогнато.
В този ден Зири намрази някого и това не беше Акива.
– Не знам защо, Кару – каза той, – но мисля, че ангелът ми спаси живота.
53.
ГЕРОИ
– Трябваше да го убием, когато ни се отвори случай – тихо произнесе Лираз, докато двамата с Хазаел вървяха в крачка през лагера на доминионците.