Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Французи, тук всички бяха французи, не бивши, а настоящи. Включително и тази млада негърка с дълга черна плисирана пола, грациозно загърнала раменете си с дантелен черен шал. На врата й, прекалено тежък за него, висеше кръст – не старинен, но стар, вероятно наследен от някоя баба. Йожен-Оливие няколко пъти беше срещал това момиче в Пантенското гето и добре си го спомняше – нали негрите в гетата са малко. Освен разни вудуисти, но те веднага се открояват. Че си я спомняше – спомняше си я, но не знаеше, че е християнка, изобщо не знаеше, че сред тях има християни. Дали ще види сега само нея, или и някои други познати лица?
Момичето го позна, усмихна му се мимоходом и като предпазливо се промъкваше между пейките в твърде неподходящите си за това мокро подземие обувки, се насочи вероятно към приятелките си, една от които й махаше отдалеч с ръка.
— Това е Мишел – оперено момиче, кани се да става монахиня, кармелитка. Нали в Пиренеите все още има един манастир на Кармел? Представяш ли си, прародителите й са били в Габон духовни деца на самия Монсеньор! Тоест, когато той все още е бил обикновен мисионер.
Сърцето му лудо подскочи и запрепуска. До Йожен-Оливие стоеше Жана – сияеща и както личеше, доста доволна от живота, или от себе си, или от всичко наведнъж.
— Здравей! – Йожен-Оливие с досада усети, че се изчервява целия. Колко пъти през тези дни той си беше представял новата среща с Жана, а сега не знае къде да се дене. – Не съм си и помислял, че ще те срещна тук.
— Така ли? – учуди се момичето. – Значи всички свестни хора да се съберат, а мен да ме няма? Защо да правя изключение?
— Не, не го казвам в смисъл на изключение, просто бях забравил, че може и ти да си тук. – Нямаше как да потъне вдън земя, нали бездруго бяха под земята. Идиот, само какъв идиот е! Страхуваше се да й разкрие, че само това е чакал през цялото време и издрънка нещо, от което излизаше, че изобщо не му пука за нея. Точно това ще си помисли тя сега и ще го забрави съвсем. Защо изобщо му трябваше да разсъждава очаквал ли е, не е ли очаквал… По-добре веднага да беше заговорил нехайно за нещо интересно, както си го представяше в мечтите… Само че къде, по дяволите, потънаха всички тези сто пъти прехвърляни наум интересни теми за разговор с момичето? Главата му беше абсолютно празна.
— Поне знаеш ли какво ще става? – Във всеки случай, не изглеждаше тя да се е обидила.
— Според мен, никой не е съвсем наясно. Дори Севазмиу, Брисевил и Ларошжаклен.
Йожен-Оливие знаеше, че и тримата командващи Парижкия отдел на Маки трябва да са някъде тук, на тази платформа, но засега беше зърнал само Филип-Андре Брисевил, дори и на дневна светлина с бледо, безкръвно лице заради белодробното си заболяване. А сега, в подземието, въпреки своите трийсет и пет години той изглеждаше направо на петдесет. Йожен-Оливие беше чувал да разказват отдавнашна история, свързана с него – как уахабитите, мъчейки се да го открият в един от многобройните тайници на къщата, пуснали много болезнен отровен газ. И уж в тайника се намерила бутилка минерална вода, от която Брисевил изливал по малко върху една кърпа, за да предпази устата и носа си. Това му помогнало да се въздържи от викове, предизвикани от болката и да остане в скривалището си, докато преследвачите си тръгнат. Но останал инвалид завинаги и не можел да изкара дори и един месец без триамцинолон, който си инжектирал в много големи дози. Най-лошото било, че макисарите никога нямали възможност редовно да се снабдяват с лекарства. Какво му е било на Брисевил през периодите на такова принудително прекъсване в лечението, най-вероятно истински е знаела само жена му Мари.
Тъмнокос и слаб, той внимателно гледаше нещо върху екрана на своя джобен компютър, застанал на трийсетина крачки от тях.
— Е-ха, я виж ти! – Жана силно ръгна Йожен-Оливие с лакът. – Защо ли Софи Севазмиу си бъбри с някакъв гаден тип?
Проследил погледа на момичето, Йожен-Оливие вдигна очи. София Севазмиу седеше на най-горното стъпало на стълбите, извеждали някога навън към града. Няколко стъпала по-надолу от нея бе застанал Ахмад ибн Салих, със сигурност беше той, нямаше как да греши.
— И изобщо защо той е тук? – продължаваше да недоумява Жана. – Макар да не се знае дали ще излезе в същата компания, както е влязъл. Отвсякъде си е изрод, виж го само, отдалеч ги познавам по гадните муцуни!
— Само че е някакъв по-специален изрод. – Йожен-Оливие не можеше да откъсне очи от София, която разговаряше с арабина. На устните й трептеше усмивка, онази същата, която той нямаше как да сбърка – приятелска, открита, одобряваща усмивка. Тя можеше да има хиляди причини да говори с арабина, дори да му позволи да се появи тук, нали затова е Софи Севазмиу. Но не можеше да има нито една причина да му се усмихва като на свой. И това не е игра, има неща, които колкото и да искаш, не е възможно да ги изиграеш. Когато тя се усмихва така, само с ъгълчетата на устните си, в очите й проблясват пламъчета на малки свещи. Ама какво става, по дяволите?!