Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година
- Автор: Чудинова Елена Петровна
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Велик архонтски събор
- ISBN: 9786199004111
- Переводчик: Надя Попова
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година». Краткое содержание книги:
Антиутопията „Джамията „Парижката Света Богородица“: 2048 година“ (2005) й донася невероятен успех с продадени над 100 000 екземпляра в Русия.
* * *
Годината е 2048. Властта в Западна Европа е в ръцете на ислямисти, Европейският съюз е преименуван в Еврабия. Шериатът е узаконен, католическите храмове се унищожават и поругават. Французите, които отказват да приемат исляма, са обречени да живеят в гето. Символът на християнска Европа – катедралата „Парижката Света Богородица“ е превърната в джамията „Ал-Франкони“.
В Париж са останали две сили, които се противопоставят на окупацията. Армията Маки и католиците традиционалисти, криещи се в катакомбите на Париж. Двете сили се обединяват в един последен опит да спасят храма „Нотр Дам“.
Междувременно София вадеше цигара от неизменната си кутия „Беломорканал“.
— Трудно е да смъкнеш маската, която се е сраснала с теб дори не отвън, а отвътре. Много е трудно, Софья! – Слободан, с обикновено платнено яке и кафява риза с разкопчана яка сега изобщо не приличаше на арабин. Но причината за това беше дори не липсата на ориенталска натруфеност в облеклото. Просто изразът на лицето му по странен начин надделяваше над чертите. – И все пак исках да ви попитам… Дори не знам откъде да започна.
— Вие започнахте оттам, че произнесохте името ми по човешки – София Севазмиу се усмихна. – Понякога е неописуемо приятно да го чуеш, дори само за разнообразие. Нека минем на руски, на руски бездруго всички въпроси вървят по-добре, като мезе към водка.
— Аз обичам хвойнова. – Слободан говореше на руски без акцент, но някак сковано, с лишен от модулации глас. – Пфу, непоносимо странно усещане. Не съм говорил на този език от сто години, дори и насън. Софья, защо сте тук?
— Тук в метрото? Или тук в Париж? – очите на София се смееха.
— Вие ме разбрахте, виждам, че ме разбрахте. Онези, които са ви лишили от детство, европейците ги наричаха „бунтовници“, „борци за свобода“. Те отказваха да признаят тези храбри бойци срещу бременни жени и ученици за терористи. Те им даваха убежище, те развъждаха цели змиярници от тези пепелянки.
Не само Йожен-Оливие недоумяваше. Мнозина от макисарите, без да крият смайването си, поглеждаха към София Севазмиу, която разговаряше на някакъв немислим език с още по-немислим тук арабин.
— И в Русия си имахме достатъчно измет – усмихвайки се на учудването в един от прихванатите погледи, каза София. – Едва ли сте чували за този руски правозащитник, Кузнецов. Веднъж като дете се срещах с него, но тогава знаех твърде малко, беше веднага след освобождаването ми от плен. Ако знаех още тогава, кълна се, че щях да му изтръгна очите, нито един възрастен не би ми попречил да го направя. В началото на деветдесет и пета, е, това вече трябва да го знаете, щурма на Грозни, този предател се промъкнал при войниците. Крещял: „Аз съм правозащитникът Адам Кузнецов, давам ви думата си, хвърлете оръжието и ще ви изведат оттук! За какво ви е тази война, защо ви е да сте окупатори? Да гинете, заради едно неправедно дело?“* Помислете си само, Слобо, на кого е говорел той всичко това? На деветнайсетгодишни хлапаци, но нещата не опират дори до възрастта. Мисля си, че ние с вас и на шестнайсет не бихме се хванали на подобна въдица. А те са били зелени, съвсем зелени. Без жизнен опит, без идеология, нали тъкмо са завършвали училище, когато Империята е рухнала. Даже някой от тях да е бил усърден ученик, а да не си е бъркал в носа, какво ли би могъл да прочете в перестроечните учебници за Ермолов? И те му повярвали, хвърлили оръжието. Как да не повярват на такъв един добър дядка? Най-обидното е, че няколко месеца по-късно този негов номер щеше да мине, ама друг път! Те с някаква необяснима бързина се превръщаха във войници. Още нямаха национално светоусещане, но всеки бе натрупал собствен опит. Един беше разбрал, че кръстът не е просто висулка, като онова момче-мъченик, с когото прекарахме няколко дена затворени заедно. Друг започна да мъсти за другарите си. Нищо нямаше да постигне господинът дори един месец по-късно!
[* Факт, взет от документалния филм „Чеченски капан“, Ren TV, 2004. – Б.ред.]
— Всичките ли ги избиха? – Слободан вече съжаляваше, че бе подхвърлил съчки в черния огън, разгорял се в очите на София. По-добре да не я беше закачал, в края на краищата, какво право имаше?
— Де да беше така! – с мъка произнесе тя. – Де да беше така, Слобо! Господи, как се гавреха с тях! Изнасилваха ги, режеха им ушите, носовете, избождаха им очите, отрязваха им гениталиите. И всичко това – като се кикотеха, както правят, когато играят афганистанската игра конен футбол с жив овен вместо топка.
— Знам как го правят обикновено – скулите на Слободан заиграха. – Роден съм в Косово.
— Досетих се. С една дума, къде изчезнаха повечето от момчетата после – никой не знае. Но една значителна част те върнаха на федералните, после. Един вид, като акция за сплашване. Някои умряха от гаврите доста бързо, други още дълго време гниеха по психиатричните болници. Сам разбирате, на Кузнецов после не му се явяваха „пред очите момчета в кръв“*! Макар че пукна доста своеобразно. Една вечер вървял през вилното селище. Насреща му, не щеш ли – младо момче, окото му било с превръзка, едното му ухо липсвало. Наоколо нямало никой. Героичният правозащитник се разквичал като жена, първо взел да отстъпва назад с викове: „Аз нямам нищо общо, на мен самия ми обещаха, нямам нищо общо!“ После хукнал да бяга… Намерили го на стъпалата. Така бързо тичал, че сърцето му се пръснало. А се оказало, че момчето е миньор, било пострадало по време на работа. Дори не разбрал какъв е тоя старчок, дето се уплашил от него, нито защо си плюл на петите. Смешна работа. Но това се случило много по-късно, след петнайсетина години. Така че изроди, които ги подкрепяха, си имахме достатъчно и в Русия, Слобо!