Момичето от влака

– Вчера са излезли ДНК тестовете – заговаря той. – Инспектор Райли дойде снощи. – Изчаква да чуе коментара ми, но изплашена да не кажа нещо, което не трябва, аз мълча. –  Детето не е мое. Не е било мое. Странното е, че не е и на Камал. – Той се засмива. – Значи е имало още някой на опашката. Можеш ли да си представиш? – От усмивката му ме побиват тръпки. – И ти не си знаела нищо за това, нали? Не си знаела, че има и друг? Не ти е споделяла за друг мъж, нали?

 Усмивката изчезва от лицето му и аз разбирам, че става нещо лошо. Нещо много лошо. Ставам и правя крачка към вратата, но той препречва пътя ми, ръцете му ме сграбчват и ме блъскат обратно на стола.

– Сядай там, мамка му!

Сваля чантата от рамото ми и я захвърля в ъгъла на стаята.

– Скот, не знам какво става...

– Хайде де! – извива устни той и се навежда над мен. – С Меган сте били толкова близки приятелки! Трябва да си знаела за всичките ѝ любовници.

Той знае. И докато си го казвам, той явно разбира какво си мисля по очите ми, защото приближава още повече и запращайки зловонния си дъх в лицето ми, казва:

– Хайде, Рейчъл, кажи ми!

Поклащам глава и той размахва ръце, бутайки бирата. Бутилката пада, изтъркулва се на пода и се разбива на парчета.

– Дори не си я срещала – изревава той. – Всичко, което ми наговори, е било лъжа.

Снишавам глава между раменете, ставам и смотолевям:

– Съжалявам, много съжалявам.

Опитвам се да заобиколя масата и да се добера до чантата и телефона си, но той отново ме хваща за ръцете.

– Защо го направи? Какво те накара, Рейчъл? Наред ли си изобщо?

Пронизва ме с поглед, не ме изпуска от очи и аз се разтрепервам от ужас, но в същото време си признавам, че въпросите му не са лишени от логика. Дължа му някакво обяснение. Преставам да се съпротивлявам, оставям пръстите му да направят дупка в плътта ми и заговарям ясно и спокойно. Опитвам се да спра сълзите, да държа паниката настрана.

– Исках да разбереш за Камал – започвам бавно. – Истина е, видях ги заедно, но ако ти бях казала истината, че съм просто една жена от влака, нямаше да ми обърнеш внимание. Трябваше...

– Трябвало е? – Той ме пуска и се отдръпва от мен. – Казваш ми, че е трябвало... какво?

Гласът му омеква, явно започва да идва на себе си. Поемам дълбоко въздух, за да успокоя сърцето си.

– Исках да ти помогна. Знаех, че в полицията по традиция подозират първо съпруга, и исках да разбереш, че... има и друг.

– И реши да ме излъжеш, че познаваш Меган. Имаш ли представа колко налудничаво звучи това?

– Имам.

Отивам до плота, взимам кухненската кърпа, коленича и избърсвам бирата. Скот сяда, опира ръце на коленете си и се хваща за главата.

– Тя не е била тази, за която я мислех – казва отчаяно. – Оказва се, че не съм я познавал.

Изстисквам кърпата в мивката и изплаквам ръцете си със студена вода. Чантата ми е на няколко крачки оттук, в ъгъла на стаята. Правя крачка в тази посока, но Скот вдига глава и  аз спирам. Облягам гръб на плота и стискам ръба му, за да се задържа на крака. Да се успокоя.