Хайка за вълци
- Автор: Петров Ивайло
- Язык: болгарский
- Жанр: Философия
Электронная книга - «Хайка за вълци». Краткое содержание книги:
— Тъй е! — каза Николин. — Като има живот и здраве, какво друго му трябва на човека!
Мона влизаше и излизаше през една малка вратичка за килера и носеше оттам хляб, сирене, постна картофена яхния, а накрая донесе и плетена дамаджана с вино.
— Лудо е още — каза дядо Мацко, като наливаше в малките нащърбени чаши, останали кой знае от кои времена. — Баджанакът ми го даде оня ден да го опитам.
Виното имаше дъх на зряло грозде и вкус на сладко и възкисело. Дядо Мацко още след първите глътки не устоя на любопитството си и започна да го разпитва, както му е редът, от игла до конец, как е живял, откак не са се виждали, и как мисли да я кара занапред. На Николин не му бе неприятно, че го разпитва толкова подробно, защото усещаше в любопитството му съчувствие, за което бе закопняла душата му. Разказа за смъртта на Деветаков, за кражбите в чифлика и за Илко Кралев, при когото е тръгнал да се настани.
— Сакън бе, момче! — каза дядо Мацко. — Как тъй ще живееш с двама болни под един покрив? Единият охтичав, другият с гнило лице, ако не прихванеш охтиката, ще се разболееш само като ги гледаш. Моне, кажи му и ти!
— Мене ли ще слуша той! — каза Мона. — Мъж е, нека сам да си решава. Илко избяга от дома си да не зарази своите, а другите сами отиват при него да се заразят с туберкулоза.
Николин не знаеше какво да каже. Съветите на стареца бяха искрени и добронамерени, но, от друга страна, Илко бе единственият човек, при когото можеше да се приюти. Иначе трябваше да се върне в чифлика още сега, да се обрече отново на самота, а нощем да се бори с призраци и крадци. По-добре да умре при болния, отколкото да живее все така низвергнат от света.
— Хубаво момче си ти, Николинчо! Още като те видях първия път, разбрах що за човек си — каза дядо Мацко и тънка усмивчица замрежи лицето му. — Чудя ти се само защо си наумил да си харижеш живота на Илко. Таз пущина охтиката натръшка сума народ из село, никому не прощава. Ако няма де да идеш, остани при нас. Тъй, де! Постой някой и друг ден, поразмисли, па тогаз решавай, не се хвърляй слепешката къде да е. Цял живот с болни и умрели ли ще се разправяш? Ако ти хареса у нас, стой колкото си щеш. Няма да те изпъдим, гладен няма да те оставим. Ето и…
— Тате, хайде да си лягаш! — каза Мона и взе чашата от ръката му.
И стана така, както бе станало при първото му гостуване. Старецът пристъпи до пата като омагьосан от думите на дъщеря си и започна да се разсъблича. Остави калпака, антерията и калеврите си на пода и се мушна под юргана с потурите. След малко изпод юргана се чу равномерно мъркане. Мона изглеждаше сърдита или засрамена от думите на баща си и Николин отново стана да си ходи.
— Постой още малко да си поговорим! — каза тя и погледна към пата. — Той заспива още като си сложи главата на възглавницата. Къде ще ходиш по това време, навън е вече тъмно. Виждам, че ти е тежко на душата, самота те мъчи, от нийде никого си нямаш. Защо се притесняваш от нас?
— Притеснявам се — призна Николин. — Не съм свикнал да замръквам на чуждо място.
— Малко ти е другото, та сега и туй да си слагаш на сърце. Боже, имало хора и от нас да се притесняват!
Нежна и тънка усмивка озари лицето на Мона и тази усмивка сякаш погали душата му. В нея нямаше нито порочната закачливост на Мишона, нито спотаеното презрение на генералшата. Едната, похабила живота си поради лекомислие, се забавляваше с него и го превръщаше в кошче, в което хвърляше боклука на душата си, другата, живяла доскоро в разкош, хапеше устни, за да превъзмогне гордостта си и ненавистта си към него, за да му изпроси една чанта продукти. Отначало бе изпитвал неловкост и вътрешен страх от тези жени, защото знаеше, че между него и тях има висока и твърда стена, която разделя един слуга от високопоставените дами, и може би затова бяха за него загадка и тя пораждаше неясен стремеж да надникне в нея. Увлечението му по генералшата бе сляпо и безразсъдно и то се превърна в мъчително унижение, а когато започна да я съжалява, изпитваше вина към нея и чувство на омерзение към себе си. При първата си среща с Мона също бе изпитал нейното превъзходство, защото си бе внушил, че е учителка или чиновничка, и преди всичко защото бе хубаво и непознато момиче. Сега бе спокоен пред нея, както биваме спокойни и доверчиви пред равните на себе си.
— Отсега нататък ще трябва да свикваш при чужди хора, щом ти е самотно в чифлика — продължи Мона. — Сам не се живее.
— Тежко е — каза Николин. — И къща да имаш като палат, и имот да имаш, щом си сам, все едно че нищо нямаш. Сам човек на нищо не може да се радва.