Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
— Странно изглежда — каза Катса, когато качулката беше готова и Битърблу я пробва. — Но ти не ми се струваш много суетна, принцесо.
— Мирише особено — отвърна Битърблу, — но топли.
Точно това искаше да чуе Катса.
Теренът стана по-скалист, а храсталаците — по-диви и по-умърлушени. Нощем, докато огънят гореше и Битърблу спеше до него, Катса чуваше непознато шумолене около лагера им. Шумолене, което плашеше коня, и вой, недалеч, който будеше детето. То се сгушваше разтреперано до Катса и признаваше, че я измъчват кошмари. Казваше й, че сънува странни виещи чудовища, а понякога и майка си, но спестяваше подробностите. Катса не настояваше.
В една такава нощ, когато вълчият вой доведе детето при нея, Катса остави пръчката, от която дялаше стрела, и прегърна момичето. Разтри дланите му, за да ги стопли. После разказа на Битърблу за братовчед си Рафин, защото тъкмо за него мислеше. Колко обича медицината и как ще бъде десет пъти по-добър крал от баща си. Разказа й как Хелда се бе сприятелила с нея, макар всички да я отбягваха, и как все я сватосваше за разни лордове. Разказа й за Съвета и за нощта, когато с Гидън и Ол спасиха дядото на Битърблу, а Катса се натъкна на странник в градините на Мургон и го събори в несвяст на земята. Странник, който се бе оказал По.
Битърблу се засмя и Катса й разказа как се сприятелиха с По и как Рафин излекува дядо Тийлиф, и как с По заминаха за Съндър да разкрият истината за похищението, а следите ги доведоха до Монсий, до планините, до гората и до Битърблу.
— Ти всъщност не си като жената от историите — заяви момичето. — Преди да те срещна бях чувала други истории.
Катса си пое дъх да посрещне рояка от спомени, които сякаш никога не губеха яркостта си и винаги я изпълваха със срам.
— Историите са верни — възрази тя. — Такава съм.
— Невъзможно е! Ти не би счупила ръката и не би отрязала пръстите на невинен човек.
— Правех тези неща за вуйчо си, когато му се подчинявах — обясни Катса.
Катса отново се почувства сигурна, че е взела правилното решение — да се изкачат към Прохода на Грела, единственото място, където Лек няма да ги потърси. Защото не би успяла да защити Битърблу, ако е подвластна другиму, а не на себе си. Прегърна по-силно момичето.
— Моята Дарба не е само воинска, дете. Притежавам Дарба да оцелявам. Ще те преведа през тези планини.
Битърблу не отговори. Отпусна глава в скута на Катса и се сгуши до нея. Заспа така, в мрака, огласян от вълчи вой, и Катса реши да доиздяла друг път стрелата. Подремаха заедно до огъня; после Катса се събуди и вдигна момичето върху седлото. Пое поводите и насочи коня нагоре през монсийската нощ.
Един ден теренът стана непреодолим за коня. Катса не искаше да го убива, но все пак размисли. Кожата му беше ценна. Оставеха ли го жив, щеше да се залута из възвишенията и да подскаже на войниците, които щяха да го открият, къде са бегълките. От друга страна, ако го убиеше, нямаше как да скрие трупа му. Мършоядите щяха да оглозгат костите му и ако войниците се натъкнат на скелета, той щеше да послужи като още по-добър ориентир за местонахождението им, отколкото ако животното се скита свободно. С известно облекчение Катса реши да го пощади. Свалиха торбите, седлото и юздите. Пожелаха му на добър час и го отпратиха.
Отсега нататък разчитаха само на собствените си ръце и крака. Катса помагаше на Битърблу по най-стръмните склонове и я повдигаше върху скалите, прекалено високи да се изкатери по тях. Добре поне, че в деня на бягството от крепостта на Лек, момичето бе обуло здрави обувки. Препъваше я обаче изпокъсаната й рокля. Накрая Катса сряза полите и уши от тях нескопосани панталони. След това момичето се движеше по-лесно и по-стабилно.
Кожата от седлото се оказа по-твърда, отколкото Катса очакваше. Бореше се с нея нощем, докато Битърблу спеше, и най-сетне реши да изработи на момичето грубовати гамаши с връзки, за да ги надява над панталоните. Изглеждаха доста комично, но пазеха донякъде от студа и влагата. Защото все по-често, колкото по-нависоко се изкачваха, от небето се сипеше сняг.
Уловът стана оскъден. Катса не пропускаше нито едно животно; раздвижеше ли се нещо, убиваше го. Ядеше малко и даваше повечето храна на Битърблу, а тя не подбираше и изгълтваше лакомо всичко.