Даровита
- Автор: Кашор Кристин
- Серия: Седемте кралства #1
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Емас
- ISBN: 9789543572465
- Переводчик: Емилия Ничева-Карастойчева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Даровита». Краткое содержание книги:
Нощем Битърблу потъваше веднага в мъртвешки сън и понякога проплакваше, сякаш сънува кошмари. Катса я наблюдаваше и поддържаше огъня. Сглобяваше дървени дъски и се опитваше да не мисли за По. Опитваше се, но не успяваше.
Раните й заздравяваха бързо. Най-плитките вече не личаха, а дори дълбоките бяха спрели да кървят за няколко часа. Създаваха й само дребно неудобство, въпреки че торбите и снегоходките простъргваха драскотините по гърба й. Рамото и гърдите й негодуваха всеки път, щом ръката й се стрелнеше към колчана, който изработи с част от кожата на седлото. Щяха да й останат белези по рамото, по гърдите и вероятно по бедрата. Но това щяха да са единствените следи от котката по тялото й.
Реши да направи и нещо като носилка, след като измайстори снегоходките. За да носи по-лесно детето. Някаква плетеница от върви и ремъци от конската сбруя, та ако се наложи да носи Битърблу, ръцете й да се свободни да използва лъка. И навярно кожух за себе си, след като вече е осигурила топлина на Битърблу. Палто от следващия вълк или планински лъв, който се изпречи на пътя й.
Всяка нощ, когато разпалеше силно огъня и свършеше работата си, а мислите за По я обсаждаха толкова упорито, че не съумяваше да им избяга, тя се сгушваше до Битърблу и заспиваше за няколко часа.
Една нощ откри, че и тя трепери нощем. Налагаше се да увива главата и врата си с кожи и да тропа с крака, за да раздвижи кръвта в тях. Сигурно наближаваме Прохода на Грела, помисли си Катса. В Прохода на Грела щеше да е още по-студено, а според Катса светът бе стигнал почти до предела на студа.
Страхуваше се за пръстите на детето и за кожата на лицето му. Спираше често, за да разтрива дланите и стъпалата на Битърблу. Тя не говореше и се изкачваше като зашеметена; разсъдъкът й обаче беше непокътнат. Кимаше и клатеше глава в отговор на въпросите на Катса. Улавяше се за нея, когато я повдигаше или я носеше. Плачеше от облекчение, когато нощният им огън я стопляше. Плачеше от болка, когато Катса я будеше в мразовитите утрини.
Сигурно наближаваха Прохода на Грела. Надяваше се, защото не знаеше колко още ще понесе детето.
Една сутрин се изви ледена виелица, докато се изкачваха между дървета и шубраци. Почти до пладне бяха слепи, привели глави срещу вятъра, присвили тела под напора на снега и студа. Катса подпираше детето както винаги по време на буря, а силното й чувство за посока я водеше нагоре и на запад. След известно време забеляза, че пътеката не е толкова стръмна и вече не се препъва в дървесни корени и планински храсти. Краката й тежаха, сякаш снегът е станал по-дълбок и трябва да си проправя пъртина.
Бурята стихна ненадейно, както беше започнала. Планината се бе променила. Намираха се в подножието на дълго, равно, заснежено възвишение без растителност. Вятърът подхващаше ледени кристали от белия килим и ги завърташе във въздуха. Напред, отляво и отдясно, се възправяха две черни канари. Възвишението се издигаше и минаваше между тях.
Белотата ги заслепяваше, небето беше толкова близо и толкова яркосиньо, че Битърблу заслони очи с длан. Проходът на Грела. Никакви животни нямаше да ги нападат, никакви скали нямаше да им препречват пътя, никакви храсталаци нямаше да ги препъват. Пред тях се виждаше само полегат склон, покрит с чист сняг. Прекосяха ли го, щяха да превалят планинското било и да се спуснат в Съндър.
Изглеждаше почти примамливо.
В съзнанието на Катса първо зажужа, а после забуча предупреждение. Взря се в снежните кълбета, които вятърът завихряше по повърхността на прохода. Разстоянието сигурно бе по-голямо, отколкото й се струваше. Нямаше и никакъв заслон от вятъра. Пътят едва ли беше толкова равен, колкото изглеждаше от тук, осветен от яркото слънце. Извиеше ли се виелица, или по-точно — когато се извиеше виелица — стихията щеше да влезе в унисон с тези планински върхове, където нищо живо не вирее и оцеляват само камъните и ледът.
Катса изтупа снега, полепнал по кожуха на Битърблу. Отчупи ледените висулки от качулката на детето. Свали снегоходките от гърба си, стъпи върху тях и завърза здраво ремъците за обувките и глезените си. Размота носилката, която беше изработила, и помогна на детето да я нахлузи — бавно и усилно. Битърблу не се възпротиви, нито поиска обяснение. Движеше се мудно. Катса се наведе, улови я за брадичката и я погледна в очите.