Даровита

— Полудяла си — каза Битърблу и Катса аха да се усмихне, Защото щом момичето намираше сили да я жегне, значи разсъдъкът му не бе съвсем помътен.

— Предстои ми сериозно упражнение — отвърна Катса. — Не искам да се изпотя. Подай ми меха, дете. — Коленичи и напълни меха със сняг. Завърза го и го пъхна под кожуха на Битърблу. — Ти ще го носиш, за да не замръзне.

Вятърът връхлиташе от всички посоки, но на Катса й се стори, че най-яростен е западният вятър, режещ лицата им. Затова реши да носи Битърблу на гръб. Преметна всичко друго през гърди и нарами носилката с детето. Изправи се и направи няколко предпазливи крачки със снегоходките.

— Свий си ръцете в юмруци и ги пъхни под мишниците ми — нареди тя на момичето. — Опри лице в кожата около врата ми. Внимавай за краката си. Стори ли ти се, че не ги усещаш, кажи ми. Разбираш ли, Битърблу?

— Разбирам — отвърна детето.

— Добре — отсече Катса. — Тръгваме.

И се затича.

Бързо се приспособи към снегоходките и с нестабилните товари върху гърдите и гърба й. Момичето не тежеше никак, а снегоходките работеха добре, щом свикна да тича с леко разтворени крака. Не й се вярваше, че е възможен такъв студ. Не й се вярваше, че е възможно вятърът да духа толкова силно и упорито, без изобщо да стихва. Всяко вдишване пронизваше като нож дробовете й. Ръцете, краката и особено дланите, всяка част от тялото й, непокрита с кожи, гореше от студа, сякаш се бе хвърлила в огън.

Тичаше. Отначало й се струваше, че тупкащите й крака и стъпала създават известна топлина; постепенно неспирното тупкане се превърна първо в хапеща болка, а сетне в тъпа болка; накрая вече не усещаше изобщо тупкането, но продължаваше с усилие на волята, напред, нагоре, към върховете, които сякаш оставаха на същото разстояние.

Облаците се скупчиха отново и я засипаха със сняг. Вятърът пищеше, но тя тичаше, ослепяла. Надвикваше бурята и задаваше въпроси на Битърблу, безсмислени въпроси за Монсий, за града на Лек, за майка й. И винаги я питаше дали усеща ръцете си, дали може да си движи пръстите на краката, дали се чувства замаяна или сънлива. Не знаеше дали Битърблу разбира въпросите й. Не чуваше какво й отговаря. Но й отговаряше, а щом й отговаряше, значи беше будна. Катса притискаше с мишници дланите на момичето. Пресягаше се назад, улавяше обувките на детето и доколкото й стигаха силите, разтриваше пръстите му. И продължаваше да тича дори когато вятърът сякаш я отпращаше назад. Дори когато въпросите й станаха още по-несвързани, пръстите й отказваха да помръднат, а ръцете й — да притискат дланите на Битърблу.

Накрая долавяше само две неща — гласа на момичето, който звучеше в ухото й, и възвишението пред тях, което трябваше да прекоси.

С помътен поглед проследи как огромното червено слънце се спуска по небето и започва да потъва зад хоризонта. Каза си замаяно, че щом го вижда, снегът е спрял. Да, наистина бе спряло да вали, макар да не знаеше кога. Залезът обаче означаваше, че денят си отива. Идва нощта, а нощта винаги е по-студена от деня.