Даровита

Първо съзря леко трепване. Нещо кафяво, съвсем различно от откъртена вейка, но високо върху дървото, се сви и повдигна. А един клон се залюля странно, не от вятъра, а сякаш нещо тежко го натиска надолу.

Тялото й се раздвижи по-бързо от съзнанието, разпознало хищника, а себе си — като плячка. В миг камата й се озова в ръката. Голямата котка скочи с вой и тя заби острието в корема й. Отдръпна се, но ноктите на животното се забиха в рамото й. Котката я събори и затисна раменете й с тежките си лапи, приковавайки я по гръб върху земята. Оголила зъби, ръмжеше и дращеше с нокти толкова бързо, че едва не разпори гърдите и врата й. Катса се бореше с безнадеждно силните й крака и отмяташе глава, когато зъбите й щракваха току пред лицето й. Звярът дереше ожесточено гърдите й. Когато понечи да впие зъби в гърлото й, Катса го сграбчи за врата и изкрещя, отблъсквайки огромните челюсти. Животното я притискаше и забиваше нокти в ръцете й. Катса зърна някакъв проблясък върху корема му и си спомни камата. Голямата котка понечи да я ухапе и Катса заби юмрук в носа й. Котката се отдръпна за частица от секундата, зашеметена, и Катса се пресегна отчаяно към камата. Звярът нападна отново и тя заби камата в гърлото му.

Последва ужасяващо съскане и бълбукане. Котката се строполи върху гърдите на Катса, а лапите й се плъзнаха по кожата й. Планината стихна. Лъвът беше мъртъв.

Катса избута тялото на животното. Подпря се на десния си лакът и избърса горещата му кръв от очите си. Раздвижи леко лявото си рамо и потръпна от болка. Преглътна гнева си, че раните й ще ги забавят, и разгърна мантията. Ахна възмутено при вида на дълбоките прорези по гърдите и, които боляха почти толкова силно, колкото кървавите бразди по рамото й. Лека-полека осъзна, че кожата й е разкъсана и на други места, защото всяко движение разкриваше нова болка. По-дребни рани по врата, по корема и по ръцете й; по-дълбоки — по бедрата, където котката бе впила задните си лапи.

Е, нямаше смисъл да се излежава и да се самосъжалява. Снегът валеше по-силно. Битката с планинския лъв й бе навлякла болка и неудобство, но същевременно й осигури храна за дълго време и кожа за палто на Битърблу.

Катса се изправи на крака. Огледа едрия лъв, проснат мъртъв и окървавен пред нея. Опашката му — нея бе видяла да се свива и повдига върху дървото; първият знак, спасил живота й. От главата до опашката животното бе по-високо от нея; предположи, че е и далеч по-тежко от нея. Вратът му беше дебел и як, плещите и гърбът — жилави и мускулести. Зъбите му бяха дълги колкото пръстите й, а ноктите — по-дълги. Хрумна й, че не се е представила толкова зле в тази битка, въпреки че Битърблу щеше да си помисли друго, като я види. Не би избрала да се бие без оръжие срещу такъв звяр. За малко да я убие.

Изведнъж осъзна колко дълго е оставила Битърблу сама. Повей на вятъра запрати пелена от сняг в лицето й. Издърпа камата от гърлото на животното, избърса я в земята и я пъхна в колана си. Преобърна котката по гръб и я улови за предните лапи. Стисна зъби да надмогне болката в рамото и започна да тегли звяра надолу към убежището им.