Даровита

И, разбира се, По нямаше да я изпрати тук, ако мястото не й беше по силите. Рамото й се удари в скала и тя чу тихо плискане. Загреба към звука, главата й изскочи над водата и тя пое дъх. Опипа наоколо и откри скалата, в чиято долна част се беше блъснала. Издигаше се над повърхността — гладка и плесенясала. Катса се покатери върху нея с тракащи зъби.

В пещерата беше по-тъмно от най-тъмната нощ, която беше виждала. Водата не излъчваше никакво сияние, мракът не отъняваше никъде, за да й даде представа за формата на мястото около нея. Разпери ръце и не докосна нищо. Не Знаеше колко е висок таванът и колко надълбоко се спускат стените. Стори й се, че чува плискане на известно разстояние, но не беше сигурна на какво. А и не възнамеряваше да проучва, защото времето им изтичаше.

Беше открила пещерата на По. Тук не го грозеше опасност, стига да успее да стигне, защото никой — освен ако не притежава Дарбата му — не би го намерил в студената, черна дупка под планината.

Катса се гмурна отново в ледената вода и загреба към тунела.

Излезе на брега с две мятащи се риби в ръцете.

— Намерих пещерата ти. Ще я стигнеш лесно, ако по някакво чудо на медицината оздравееш дотолкова, че да успееш да преплуваш. Тунелът е точно под водопада. Ето ти и вечеря.

Хвърли рибата върху скалите и се изсуши с кърпата, която Битърблу й подаде. Облече се. Протегна ръка и По й подаде ножа си. Тя отряза главите на рибите и ги изкорми. Хвърли вътрешностите обратно в езерото.

— А сега тръгвайте — настоя По. — Няма смисъл да се бавите повече.

— Има смисъл — възрази Катса. — Какво ще ядеш след тези риби?

— Ще се оправя някак.

Катса се намръщи.

— Нима? Нямаш лък, а дори да имаш, ми е любопитно как ще се прицелиш. Няма да тръгнем, докато не ти съберем храна и дърва.

— Катса, наистина трябва да тръгвате…

— Конят се нуждае от почивка — сряза го тя. — Отсега нататък ще препуска бързо. И… и…

Отказа, решително отказа да се подаде на паниката, която се надигна у нея. Идва зима. Принуди ме да те оставя, но няма да те оставя да умреш от глад.

По потърка очи. Въздъхна.

— Ще ти трябват много дърва. Започвам да събирам — обяви Битърблу.

— Численото превъзходство е на ваша страна — засмя се По. — Добре, Катса. Прави каквото искаш. Но гледай да тръгнете преди пладне.

Запретнаха ръкави. Колкото по-бързо се движеше, толкова по-малко мисли кръжаха в ума й и Катса напрягаше краката и ръцете си до краен предел. Улови му два заека, които да изпече с рибата надвечер и да ги складира за няколко дни. Ругаеше зимата. На По щеше да му е студено през деня, защото не бива да рискува да пали огън. Ала не бе достатъчно студено, та да замразят месото; не разполагаха и със сол, за да го запазят. Нямаше как да му осигури храна за цялата зима, дори за няколко седмици. А след няколко седмици ловуването щеше да затруднява дори ловци, които не се олюляват и имат лъкове.