Без теб
- Автор: Бюси Мишел
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Без теб». Краткое содержание книги:
Тя бавно се надигна, като дебнеше дали между дърветата не се мярка някоя сянка. Чуваше шума на вятъра в листата.
Никой.
Отново бе сама в гората. Несъмнено бе заблуден куршум. Ехото под дърветата бе увеличило звука от пукота на изстрела, а стрелецът вероятно бе далеч от нея, на другия край на гората. Не, наистина е много изнервена. Трябва на всяка цена да отиде в полицията, и то възможно най-бързо.
Айля бавно пристъпи напред. Въпреки всичко бе предпазлива. Опря се на най-близкото дърво. Куршумът се бе забил в дънера. Ръката на Айля се сгърчи върху кората му. Значи все пак се бяха целили в нея... Чу изстрела едва десета от секундата преди да усети болката в рамото. Свлече се на земята. Ключицата ѝ се строши при падането. Айля изпищя от болка. Претърколи се по корем и застина, неспособна да се обърне. Горната половина от тялото отказваше да ѝ се подчини, парализирана от болката. Напразно се опита да стане с помощта на здравата си ръка. Като няколкомесечно бебе, което иска да се изправи, но пада по корем. Краката ѝ се размърдаха, стъпалата ѝ потърсиха опора. Искаше да пълзи и да се измъкне оттук. Но краката ѝ срещаха само килим пожълтели листа. Стори ѝ се, че плува в басейн с перушина. Болката я приковаваше към земята. Но въпреки това трябваше да се махне оттук.
Чу приближаващите стъпки. Зловещият шум на стъпкани листа ставаше все по-ясен. А после – нищо. Той бе до нея. Свършено беше! Айля не изпитваше болка, но усещаше как килимът от листа галеше лицето, шията и ръцете ѝ. Искаше да умре с тази милувка. Стори ѝ се, че не листата, а мустаците на Назим докосват тялото ѝ. Мустаците му бяха меки, нежни и безсрамни. Мислите ѝ полетяха към къщата в Антиохия – същата, която искаше да купи, за да живеят там двамата с Назим, да си имат свой дом в тяхната страна – същата, от която бе избягала в ръцете на баща си толкова, толкова отдавна...
Шум от зареждане на револвер раздра тишината. Айля направи последно усилие да се обърне, за да го види. Опря се на здравата си ръка. Искаше да знае кой е убиецът ѝ. Това последно желание ѝ бе отказано. В следващия миг куршумът прониза тила ѝ.
33
2 октомври 1998 г., 14 часът и 40 минути
„Конкорд“.
Смяна.
Марк машинално прибра тетрадката в раницата си. Усмихнатото момиче с китарата също слезе. Двамата вървяха един до друг по коридора, като почти се докосваха. Бяха леко смутени, както става, когато човек се озове насаме с непознат в асансьор.
На студената земя някаква жена седеше превита, с глава между коленете, и сякаш се молеше на някой бог, обитаващ ада. До нея нямаше малко дете, куче, разкъсана кутия и надпис, описващ нещастието ѝ. Разчиташе само на скованото си лице, показващо се от време на време над коленете, и на една бяла чинийка. Празна. Тълпата извръщаше очи от просякинята, избягваше я, дори имаше хора, които я прескачаха. Без да се замислят, без дори да забавят крачка. Марк извади една монета от джоба си и я остави в чинийката. Момичето с китарата го погледна с изненада. В нейните очи Марк изведнъж бе променил статута си – от „млад намусен глупак в метрото“ се превърна в „младеж, който е много по-интересен от това, което човек си мисли, като го види, но който, уви, не забелязва нищо около себе си“.
След още няколко метра коридорът се разделяше на две. Марк тръгна надясно, към линия 12, по посока „Порт дьо Ла Шапел“, а момичето с китарата – наляво, към линия 7, по посока „Ла Курньов“. То забави малко крачка, за да погледне отдалечаващия се висок русокос меланхоличен младеж.
„Мадлената“.
Приближаваше се до една от най-използваните гари в Париж. Не бе час пик, но той скоро щеше да настъпи. Изведнъж тълпата по пероните и във вагоните се сгъсти. При тези условия вече бе невъзможно да чете.
„Сен-Лазар“.
Вагонът се изпразни с главозамайваща бързина. Марк неведнъж се бе учудвал на потока пътници по пероните на гара „Сен-Лазар“. Тези хора тичаха като спринтьори, избутваха по-бавните, не обръщаха внимание на ескалаторите, а хукваха по изоставените стълби, като прескачаха по едно-две стъпала и непрестанно ускоряваха темпото си, стига дългите правоъгълни коридори и тунели да го позволяваха. Биха ли хукнали същите тези хора да се надпреварват и с времето заради някаква спешна задача, и тичаха ли по същия начин всеки ден – и сутрин, и вечер, както други ходят да тичат в парка?