Тайната на Ботичели

Корабите в тайното езеро зад нас потънаха бавно надолу в пясъка, докато накрая останаха да стърчат само мачтите. Дървените корпуси заскърцаха възмутено. Спасяваше ги единствено плитчината на естествения воден резервоар, предоставена на огромната пещера от скалата, която я крепеше отдолу. Изкатерихме се по една от палубите и се прехвърлихме директно на пясъка, който, също по чудо, бе моментално изсъхнал под яркото слънце и проблясваше в златисто.

— Ако не бях видяла това, което току-що видях, никога нямаше да го повярвам! — възкликнах. — Това не беше само отлив, а сякаш тук никога не е имало море! Какво се случи с водите?

Брат Гуидо поклати глава, не по-малко удивен от мен, и промърмори:

— Нямам представа. Вероятно е нещо обичайно за тези географски ширини — внезапен отлив, който буквално отнема морето от сушата. И в тресавищата на Пиза понякога става така — при лоша луна морето се оттегля. Но никога досега не съм виждал това да става толкова бързо, нито толкова напълно.

Пясъкът беше плосък и златист подобно на житна нива, а небето — синьо като мантията на Дева Мария. Денят беше безоблачен и при други обстоятелства възможността да крача по златистата шир редом до мъжа, когото обичах, би ме направила най-щастливия човек на тази земя. Но дълбоко в себе си усещах, че нещо не е наред. Слънцето беше твърде ярко, небето — някак си прекалено синьо. Всичко изглеждаше някак си твърде… ами… реално. И което беше още по-странното, изведнъж птиците бяха престанали да пеят. Нямаше даже чайки, от чиито крясъци определено ми беше писнало по време на пътешествието ни по море. На брега нямаше не само жив човек, но и друго живо същество — въпреки внезапното отдръпване на морето не се виждаше нито червей, нито заблудена херинга. Във въздуха се носеше нещо зловещо и всяка следваща крачка през него ставаше все по-трудна. Опитах се да изразя с думи част от усещанията си пред брат Гуидо, макар и не особено успешно:

— Въздухът изглежда някак си… ами… твърд, а не течен, какъвто обикновено е.

Очаквах той да ми се присмее, както му се е случвало и друг път при подобни мои странни изявления, но сега той само се озърна и кимна.

— Да, разбирам какво имаш предвид. Като кръвта на онзи светец.

Спомних си легендата за свети Дженаро. Спомних си и твърде ярката луна снощи. И към всичко това добавих и спомена за внезапното оттегляне на морето, сякаш някой внезапно го бе източил в канал. Поличби, предсказания, знаци. Въпреки горещия ден аз потреперих и ускорих крачка. Изминахме бързо малкото разстояние до пристанището и по ирония на съдбата се качихме на същия пристан, на който бяхме пристигнали само преди един ден. Този път обаче нямаше вълни, които да обливат основите му, нямаше и хора, струпани по доковете. Поехме по същия път през пазара, обаче днес всички врати около нас се затваряха, а облечените в черно вдовици спускаха воалите над очите си. Разюздаността бе заменена от летаргия, хаосът — от необичайно спокойствие. Кучетата се бяха сгушили в сенките, не смеещи да излаят, скрили муцунки в лапите си. Днес знакът на Дявола беше навсякъде — всеки гражданин на Неапол, от най-стария до най-младия, го изобразяваше с ръка — кутрето и показалецът щръкнали, средният и безименният пръст свити, придържани от палеца.