Рицарят тамплиер: Рицар на Храма
- Автор: Гийу Ян
- Серия: Рицарят тамплиер #2
- Год: 2009
- Язык: болгарский
- Год: Персей
- ISBN: 978-954-9420-71-5
- Переводчик: Гергана Панкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Рицарят тамплиер: Рицар на Храма». Краткое содержание книги:
Една жена в замръзналия Север.
Една война, която ги разделя.
Арн внезапно стана и започна да се сбогува, въпреки приятелските, но настоятелни молби на домакина да остане. Зигфрид също се изправи, за да подкрепи Арн въпреки недоволството на бедуина, който вероятно искаше първо да се нахранят, а после да си тръгнат. Тамплиерите се сбогуваха, като стиснаха двете ръце на стареца и се наведоха към него, което не се хареса много на Зигфрид. Но той знаеше, че в непознати земи е по-добре да прави като своя брат по оръжие.
При заминаването им се повтори същият ритуал, с който бяха посрещнати: бедуините ги придружиха, движейки се на известно разстояние от тях и размахвайки оръжията си, но този път бързо смениха посоката си и се насочиха обратно към лагера.
Арн и Зигфрид поеха напред в лек тръс и първият започна да обяснява на Зигфрид смисъла на това, което се беше случило.
Преди всичко не е добре да посетиш бедуински лагер без да предупредиш и следван от ескадрон, защото това е знак за страхливост и враждебност. А този, който приближи лагера без ескорт, доказва, че е смел и с почтени намерения. Ето защо го посрещат по този войнствен, но и приятелски начин.
В очите на християнските чиновници и на тамплиерите тези бедуини бяха подчинени на Газа. Но в бедуинската традиция беше немислимо някой, който й принадлежи, да бъде роб на когото и да било. Освен това те не можеха да бъдат залавяни както хората от останалите племена, тъй като се самоубиваха, веднага щом ги затворят. Беше наивно на тях да се гледа като на роби, защото в мига, в който те заподозрат подобно отношение, щяха да вдигнат лагерите си и да отпътуват към пустинята. За сарацините бедуините бяха самото олицетворение на вечната свобода и независимост.
Ставаше дума за споразумение, засягащо защитата на бедуините и търговските интереси на Газа. Докато тешите на бедуините бяха на територията на Газа, те щяха да са напълно защитени от сарацините. Арн не би се поколебал да мобилизира конницата си, ако някой заплашеше сигурността на неговите бедуини. В замяна на това последните осигуряваха транспорт на захарта, както и на материали за строежите, разменяни между Тивериада и Газа, както и на подправките, ароматните вещества и скъпоценните камъни.
Племето, което идваха да посетят, беше това на влюбения млад мъж Али, който беше отвлякъл жена. Когато волята на младите бедуини не съвпадаше с тази на родителите им се случваха подобни неща. Но тези, които бягаха, защото ставаше дума по-скоро за бягство, отколкото за отвличане в истинския смисъл на думата, трябваше да приемат, че ще бъдат преследвани от чуждото племе. Ако отидеха да живеят у мъжа, щяха да бъдат атакувани от племето на жената и обратно. За бедуините това бе въпрос на чест.
За нещастие в този случай двете племена враждуваха помежду си открай време и никой не знаеше причината за това. Единствено на територията на Газа този конфликт не съществуваше.
Арн предложи на стария вожд да позволи на бегълците да се оженят според обичаите, след което техният съюз да се превърне в символ на мира между всички бедуини в Газа. Старецът, който беше чичо на Али, му бе отговорил, че това едва ли е възможно, понеже омразата между двете племена е много стара. Но той нямаше да се противопостави на това решение, ако другият лагер се съгласеше, в което той силно се съмняваше. Единствената надежда се състоеше в това, че и двете племена бяха спечелили много от споразумението си с Газа и бяха забогатели, откакто живееха там.
След разговора със стареца Зигфрид дълго време остана мълчалив и замислен. Предимството, което този договор имаше за тамплиерите, бе ясно — транспортът на стоки през пустинята щеше да е невъзможен без бедуинските кервани.
Колкото до хората от племената — печалбата им беше очевидна за всеки, който беше видял количеството мамелюкски оръжия и изкусно украсените седла, които се намираха в лагера, от който двамата мъже се връщаха. Без съмнение рядко се случваше да има толкова голяма плячка както след битката при Монжизар.
Арн знаеше, че наистина е така. И вероятно бедуините желаеха победата на тамплиерите над мамелюците точно поради тази причина. Победените тамплиери не биха стрували нищо и нямаше да им донесат никакви богатства.