Вестителят на бурята

Ако Мерик не ѝ помогнеше да изпълни мисията си, колко ли време щеше да ѝ отнеме да се добере до водачите на Гилдията? Докога щеше да стои в дивото — далеч от сестрите си и от живота, който познаваше? Месеци, дори години? Не, това беше немислимо.

Измъчваше се, че не може да направи нищо. Каира Стормфал би победила всеки човек или звяр, за да защити слабите и да изпълни волята на Ворена, но в това се чувстваше напълно безпомощна. Цялото ѝ бъдеще зависеше от мъж, който можеше да умре от раните си всеки миг.

Но това беше положението.

— Добре ли си? Изглеждаш ми притеснена.

Каира се стресна от слабия глас. Мерик я гледаше с насинените си очи, нацепените му устни се извиха в дяволита усмивка.

— Не, аз… — тя осъзна, че сигурно се е смръщила. — Ти си буден. — Разбира се, че е буден, що за глупости.

— Добро наблюдение — отвърна той и се размърда в опит да седне. Но само се смръщи от болка.

— Не се движи — каза тя и тръгна към него. Сложи ръка на гърдите му, за да го накара да легне, но той се опита да я отблъсне. Явно беше опърничав.

— Добре съм — отвърна Мерик и изкриви лице от болка. Каира му помогна да седне и нагласи възглавниците зад него. — Макар че се чувствам така, сякаш някой ме е ритал до смърт.

— Ритаха те — отвърна тя.

Той я погледна отново.

— Ти си моят ангел — усмивката спука струпея, който се беше образувал на устната му, и той пак се смръщи.

— Моля те, не говори — рече тя и посегна към купата с вода.

— Няма да повярваш колко хора са ми го казвали. Дори когато устните ми не са размазани като пръстите на сляп обущар — тя му подаде влажна кърпа, но той само се взираше в нея. — Имаш много красива усмивка.

Не беше осъзнала, че се усмихва.

Стегна се. Не беше тук, за да си бъбри с този човек — особено с човек, който се занимава с търговия на роби.

— Замълчи и вземи това — настоя Каира. Каза го категорично, като заповед и той схвана.

Докато навлажняваше кървящите си устни с кърпата, Мерик се взираше в нея с извити вежди.

— Е, коя си ти?

— Казвам се Каира… — Стормфал. Твоето име е Каира Стормфал. Но… вече не си Стормфал.

— Каира, имаш вечната ми благодарност. Навик ли ти е да спасяваш хора по улиците?

— Палиен ме изпрати да те пазя да не пострадаш.

— И почти успя — той се смръщи, защото помръдна в опит да се намести по-удобно. Накрая явно успя да открие положение, в което го болеше по-малко. — Бих казал, че вкусът му към охранители доста се е подобрил.

— Имаш късмет, че изобщо се намесих. — Макар че щеше да си по-голям късметлия, ако Лютиче ми беше позволила да действам по-рано.

— Скъпа, ясно е, че съм късметлия, задето изобщо се появи — той се усмихна.

Каира изведнъж се смути, защото осъзна, че се е втренчила в него. Изпита внезапно желание да го удари, но и да му върне усмивката — дори да му благодари за комплимента.