Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
Кати се върна при Сара и двете зачакаха жената от социалните служби. Ролинс разпита детето. Справи се доста добре с нея и полицайката му беше благодарна за това.
— Кати? — наруши тишината Сара.
— Да?
— Не ми повярва, когато ти разказах за мъжа в къщата ни, нали?
Полицайката се помести на седалката си. Чувстваше се неудобно.
Как да й отговоря?
— Не бях сигурна дали мога да ти вярвам или не, Сара. Беше доста… разстроена.
Детето присви очи.
— Поне каза ли на другите полицаи? Онова, което ти разказах?
— Да, разбира се.
— Те не ми повярваха, нали?
Кати отново се помести на седалката си.
— Не, Сара, не повярваха.
— Защо? Смятат, че лъжа ли?
— Не, не. Не е заради това. Просто… нищо не сочи, че е имало още някого там. А понякога, когато се случват лоши неща, хората… се объркват. Не само децата. Възрастните също. Това си мислят и те. Не смятат, че лъжеш, а че си объркана.
Сара се обърна отново към предното стъкло.
— Не съм… объркана. Няма значение. Злата дама е тук.
Кати видя една изморена жена на средна възраст, която вървеше към тях.
— Зла, а?
Детето кимна.
— Тереза каза, че е олицетворение на злото.
Кати я изгледа. Вчера можеше да подмине подобно изказване, но сега? Момичето, което беше убило един насилник на деца, за да спаси Сара, беше казало, че тази жена е „олицетворение на злото“.
— Сара, погледни ме.
Детето се обърна към полицайката.
— Пази визитката ми. Обади ми се, ако се нуждаеш от мен. — Кимна към Карън Уотсън. — Става ли?
— Да.
Това ли е, а? Само това ли ще направиш за нея?
Отговорът веднага се появи в главата й. Винаги така ставаше, когато се изискваше да влага повече лични емоции от тези, с които разполагаше:
Това е всичко, което мога да направя в момента.
Отдавна беше свикнала да се справя със срама. Не можеше обаче да припише това само на скъпия си, стар татко.
Карън помогна на Сара да опакова дрехите и обувките си. Отново се държеше много мило, но всичко беше роля. Сара разбираше — имаше хора, които ги наблюдаваха. Останеха ли насаме, Карън отново щеше да стане зла.
Качиха се в колата и социалната работничка я поглеждаше гневно от време на време. На Сара не й пукаше. Беше прекалено изморена.
— Прецака доста добра възможност — измърмори Карън. — А няма да имаш много такива. Е, сега ще разбереш какво се случва, когато не можеш да се впишеш.
Сара нямаше представа за какво говореше социалната работничка. Вероятно за нещо лошо, но беше прекалено тъжна, за да се страхува.
Тереза, Тереза, защо защо защо? Трябваше да говориш с мен. Бяхме сестри. А сега отново съм сама.
Спряха пред една голяма бетонна сграда, заобиколена от ограда.
— Пристигнахме, принцесо — каза Карън. — Това е дом за отглеждане и възпитание на деца, лишени от родителска грижа — ще останеш тук, докато не реша да ти дам втора възможност с приемен дом.
Излязоха от колата. Сара последва социалната работничка до предната врата на дома. Влязоха вътре и тръгнаха по един коридор, който ги отведе до рецепция. Зад нея седеше изморена жена в средата на четиридесетте. Тя имаше кестенява коса и беше най-слабият човек, който Сара беше виждала някога. Карън й подаде някакъв формуляр.
— Сара Лангстром.
Тя погледна листа, а после и детето. Кимна на социалната работничка.
— Добре.
— Ще се видим по-късно, принцесо — каза Карън, обърна се и си тръгна.
— Здрасти, Сара — поздрави я жената. — Казвам се Джанет. Сега ще те сложа да си легнеш, а на сутринта ще те разведа наоколо, става ли?
Детето кимна.
Не ми пука — помисли си тя. — Не ми пука за нищо. Просто искам да си легна.
— Оттук — посочи Джанет.
Сара последва жената по коридора, където минаваха покрай редица заключени врати. Стените бяха боядисани в грозно зелено. Подът беше от стар линолеум. Домът приличаше на всяка друга използвана, но не достатъчно финансирана правителствена сграда в страната.
Коридорът беше пълен с врати. Джанет спря пред една от тях и я отвори, като внимаваше да не вдига много шум.
— Тихо — каза тя и сложи пръст на устните си. — Всички спят.
Джанет остави вратата леко отворена, за да могат да се възползват от светлината в коридора. Сара видя, че се намират в голяма стая, сравнително чиста, в която имаше шест легла на етажи. Във всяко от тях спяха момичета на различни възрасти.