Лицето на смъртта
- Автор: Макфейден Коди
- Серия: Смоуки Барет #2
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Сиела Норма АД
- ISBN: 978-954-28-2507-4
- Переводчик: Коста Сивов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лицето на смъртта». Краткое содержание книги:
(Яйчени черупки и напрежение, яйчени черупки и напрежение)
Сара седна на леглото си. Чувстваше се отпаднала.
— Съжалявам, че трябваше да видиш това, Сара — измърмори Тереза разгневена. — Не бива да правят това, когато хората гледат… особено деца.
— Не ми харесва тук — каза детето е вял глас.
— На мен също, Сара. На мен също. — Тереза млъкна. — Но ще ти кажа още нещо. Сега няма да го разбереш, но с времето и това ще стане. Не се доверявай на мъжете. Те искат само едно нещо — онова, което видя на дивана. На някои от тях не им пука на колко години си. Дори така им харесва повече.
Сара усети горчивината в гласа на Тереза и се обърна към нея. Тринадесетгодишното момиче плачеше с тихи и гневни сълзи, които можеха да се видят, но не и чуят.
Детето стана от леглото и отиде да седне при Тереза. То обви мъничките си ръце около нея и я прегърна. Направи го, без да мисли, приличаше на цвете, което се обръща към слънцето.
— Тихо… не плачи, Тереза. Всичко ще е наред. Не плачи.
Момичето поплака още малко, преди да си избърше сълзите и да се насили да се усмихне.
— Виж ме какво голямо бебе съм.
— Няма проблем — отвърна Сара. — Двете сме сестри. Сестрите могат да плачат една пред друга, нали?
Тереза не можеше да повярва на онова, което се случваше вътре в нея — стари рани и старо щастие се вливаха в едно. Преминаваха през душата й като кален потоп, в който имаше малко бяло и много черно.
След години Сара щеше да си спомня този момент с убеждението, че той накара Тереза да стори онова.
— Да — отвърна момичето с треперещ глас. — Сестри сме. — То сграбчи детето и го прегърна. Сара затвори очи, притисна се в нея и вдиша. Тереза миришеше на пролетни цветя.
За момент — само за момент — детето се почувства в безопасност.
— Е — каза Тереза и се откъсна от прегръдката с усмивка, — искаш ли да играем на една игра? Знам само „Гледай си работата“.
— Обожавам „Гледай си работата“.
Двете се ухилиха една на друга, седнаха на леглото и заиграха, като не обръщаха внимание на сумтенето и пъшкането, които идваха от другите части на къщата. Чувстваха се в безопасност на своя остров в това море от яйчени черупки.
27
ТЕРЕЗА И САРА ИГРАХА ЧАС И ПОЛОВИНА, след което си говориха още два. Стаята им беше като убежище от действителността, която ги беше довела тук. Тереза разказа за майка си и показа на детето единствената нейна снимка, с която разполагаше.
— Красива е — каза Сара възхитена.
Права беше. Жената на снимката беше в средата на двадесетте си години, смесица от латино и още нещо, чийто резултат бяха весели очи, екзотични черти и буйна кестенява коса.
Тереза погледна снимката още веднъж, преди да я прибера под матрака си с усмивка.
— Да, такава беше. Също и забавна. Винаги се смееше за нещо. — Усмивката й изчезна. Лицето й стана хладно, а очите й някак далечни. — Беше изнасилена… извинявай, беше убита от някакъв непознат. Мъж, който обичаше да наранява жени.
— Моята майка също беше убита от лош човек.
— Наистина?
Шестгодишното дете кимна.
— Да. Но никой не ми вярва.
— Защо?
Сара й разказа за Странника и за онова, което беше сторил на родителите й. Когато приключи, Тереза не каза нищо известно време.
— Ама че история — отвърна най-накрая тя.
Сара погледна новата си сестра с надежда.
— Вярваш ли ми?
— Разбира се.
Любовта, която детето изпита в този момент към това момиче, беше невероятна.
Години по-късно се питаше дали Тереза наистина й беше повярвала. Питаше се, но после свиваше рамене. Истинският отговор на този въпрос не беше важен. Тереза й беше дала надежда и с нея се чувстваше в безопасност, когато най-много имаше нужда от тези неща. Сара я обичаше за това и винаги щеше да я обича.
Ребека почука на вратата им малко преди десет часа.
— Време е за лягане — каза им тя.
Те легнаха в мрака и се вторачиха в тавана.
Сара изпита частично облекчение. Нещата бяха лоши. Много лоши. И повечето от тях продължаваха да са такива. Знаеше, че това място не е добро. Не знаеше какво й готви бъдещето. Но поне вече не беше сама, а това… е, това беше всичко точно сега.
— Тереза? — прошепна тя.
— Да?
— Радвам се, че си ми приемна сестра.
Пауза.
— Аз също, Сара. А сега заспивай.
Сара спеше и за първи път от много дни насам не сънува нищо, когато звуците я събудиха.